Пан Володиовски
- Автор: Сенкевич Генрик
- Серия: Trylogia #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Икономов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пан Володиовски». Краткое содержание книги:
— Не знаех, че тя е кръстница на пан Нововейски — каза пани столникова, — а той трябва да й е доверил нещо, защото тя страшно атакуваше Баша с него.
— А Баша какво? — попита Заглоба.
— Баша ли! Каквато си е кекерица! Каза на пани подкоможина: „Той няма мустаци, а аз ум и — и не се знае кой пръв ще дочака онова, което му липсва.“
— Знаех, че тя няма да се обърка, но кой я знае какво наистина си мисли. Женска хитрост!
— При Баша каквото е на сърцето, това е на езика. Пък и аз вече съм казвала на ваша милост, че тя още не чувства волята божия; Кшиша повече.
— Лелинко! — обади се Кшиша внезапно.
По-нататъшният разговор бе прекъснат от слуга, който заяви, че вечерята е сложена. И всички отидоха в столовата, само Баша я нямаше.
— Къде е панна Баша? — попита пани столникова слугата.
— В конюшнята. Казах й, че вечерята е готова, а тя отговори: „хубаво“ и отиде в конюшнята.
— Да не й се е случило нещо неприятно? Тя беше толкова весела! — рече пани Маковецка, като се обърна към Заглоба.
Изведнъж малкият рицар, чиято съвест беше неспокойна, каза:
— Ще отида за нея!
И отиде. Намери я наистина току зад вратата на конюшнята, седнала върху купчинка сено. Тя беше толкова замислена, че дори не го забеляза, когато влизаше.
— Панно Барбаро! — каза малкият рицар и се наведе над нея. Баша трепна, сякаш събудена от сън, и вдигна към него очи, в които Володиовски с най-голямо изумление видя две големи като бисерни зърна сълзи.
— За Бога! Какво ти е, ваша милост панно? Плачеш ли?
— Ами! Откъде накъде! — извика Баша и скочи. — Откъде накъде! Това е от студа!
И се засмя весело, но тоя смях беше малко принуден. После, за да отклони вниманието от себе си, посочи преградата, в която се намираше турският жребец, подарен на Володиовски от хетмана, и каза бързо:
— Ти, ваша милост, разправяше, че при тоя кон не може да се влиза, нали? Ще видим!
И докато пан Михал успее да я спре, тя скочи в преградата. Дивият жребец веднага започна да присяда на задницата си, да тропа с крака и да остри уши.
— За Бога! Той може да те убие, ваша милост панно! — викна Володиовски и скочи подир нея.
Но Баша вече потупваше с цяла длан жребеца по врата и повтаряше:
— Нека ме убие! Нека ме убие! Нека ме убие!…
А конят обърна към нея димящите си ноздри и пръхтеше тихо, сякаш доволен от милувките.
Десета глава
Всички нощи на Володиовски бяха нищо в сравнение с тая, която прекара след случката с Кшиша. Защото той изневери на паметта на своята покойница, споменът за която все пак му беше скъп; измами доверието на живата, злоупотреби с приятелството, пое известни задължения, постъпи като човек без съвест. Друг воин не би искал и да знае за такава една целувка и най-много би засукал мустак, като си спомни за нея; но пан Володиовски, особено след смъртта на Ануша, беше много добросъвестен, като всеки човек с оболяла душа и разкъсано сърце. Така че какво му предстоеше сега? Как трябваше да постъпи?
Оставаха само няколко дни до заминаването му, което можеше да пресече и тури край на всичко. Но достойно ли бе да замине, без да каже нито дума на Кшиша, и да я остави така, както се оставя една обикновена прислужница, от която си откраднал целувка? При тая мисъл храброто сърце на малкия рицар изтръпваше. Дори при това раздвоение, в което бе изпаднал сега, мисълта за Кшиша го изпълваше с блаженство, а споменът за целувката го пронизваше със сладостни тръпки.
При тоя спомен бяс го хващаше срещу самия себе си, но въпреки всичко не можеше да се противопостави на чувството на сладост и блаженство. Все пак цялата вина той поемаше върху себе си.
— Аз доведох Кшиша до това — повтаряше си той с горчивина и болка, — аз я доведох, ето защо не е достойно да замина, без да й кажа нито дума.
Тогава какво? Да й направи ли предложение и да замине като годеник на Кшиша?
Но ето, че облечена с бяло и самата бяла-беленичка като восъчна фигурата на Ануша Борзобогата изведнъж се изправяше пред очите на рицаря така, както я беше сложил в ковчега.
— Поне на това имам право — казваше тази фигура, — да ме жалиш и да тъгуваш за мене. Отначало искаше да ставаш монах, цял живот да ме оплакваш, а сега вземаш друга, преди още душичката ми да е успяла да долети до небесните порти. Ах, почакай! Нека по-напред да стигна до небесата, нека престана да виждам тая земя…