Тайната на остров Пайн
- Автор: Касслер Клайв, Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната на остров Пайн». Краткое содержание книги:
Хуан още управляваше, а Марк играеше ролята на вахтен. Майк се зае да подготвя последната част от операцията, така че, когато загасиха двигателите на осем километра от границата с Парагвай, екипировката им беше готова. Отново нахлузиха неопрените и си сложиха обемистите дрегерови комплекти на гърба. Хуан напълни и компенсаторите си за плаваемост, защото щеше да носи захранването.
След като срязаха гумените бордове, измъкнаха и тапата на дъното. Моторницата започна да потъва откъм кърмата, повлечена от тежките си двигатели. Останаха на борда дори когато тя се скри под водата, за да са сигурни, че ще легне на дъното. Течението ги беше избутало още половин километър в южна посока, но трябваше да се уверят, че лодката няма да изплува. Толкова близо до брега дъното на реката представляваше бъркотия от сплетени гниещи дървета. Вързаха лодката за един по-дебел клон и поеха на север, тласкани във водата от почти безшумни водолазни скутери.
Тъй като се бореха с течението, им трябваха почти два часа, за да стигнат до границата, и още два, докато прецениха, че е безопасно да излязат на повърхността. Акумулаторите на скутерите бяха почти изразходвани, а кислородът в апаратите беше на свършване. Обаче бяха успели.
Дадоха си почивка, преди да започнат шестчасовия преход до наколната колиба, където бяха спали преди трийсет и шест часа. Там имаше вързана малка алуминиева лодка с двигател.
Когато стигнаха в базата, Майк просто седна, облегна се на едно дърво и задряма. Хуан му завидя. Макар да беше по-близък с Джери от него, Майк не се обременяваше с чувство на вина заради смъртта му. Измъчваше го само тъгата. Марк Мърфи, известен с любовта си към техниката, започна да изучава захранването.
Хуан се дръпна малко встрани и извади сателитен телефон от една непромокаема кесия. Беше време да се обади.
— Хуан, ти ли си? — попита Макс Хенли още след първото позвъняване. Хуан си го представяше как седи в оперативния център на „Орегон“ още от началото на операцията, пие чаша след чаша кафе и дъвче мундщука на стара лула.
Телефоните бяха толкова добре защитени, че не съществуваше и най-малката вероятност някой да ги подслуша, затова нямаше нужда да употребяват кодови наименования и псевдоними.
— Взехме го — отговори той с толкова умора в гласа, сякаш никога нямаше да се възстанови. — Намираме се на шест часа път от координатна точка „Алфа“.
— Веднага ще звънна на Ланг. Откакто тръгнахте, ми досажда на всеки двайсет минути.
— Има още нещо. — През сателитната връзка гласът на Хуан беше леден. — Този път Джери плати сметката.
Почти трийсет секунди минаха в мълчание.
— О, Божичко! Как стана?
— Смяташ ли, че има значение?
— Да, прав си, няма.
Хуан въздъхна дълбоко.
— Приятелю, трябва да ти кажа, че наистина ми е трудно да го приема.
— Искаш ли, когато се върнеш, да заминем някъде двамата? Можем да отидем в Рио, ще си настаним задниците на плажа и ще зяпаме девойки по бикини?
Свободно време? Това звучеше добре, но Кабрило не се чувстваше привлечен от идеята да оглежда жени, които са на половината на неговите години. Освен това знаеше, че след три провалени брака и Макс не иска нова връзка. След това се сети за катастрофиралия цепелин и предложението на Марк да съобщят на семействата на мъжете, загинали в него. Точно от това имаше нужда душата му. Не да зяпа красиви момичета, а да дари на група непознати жадуваното душевно спокойствие.
— Харесва ми идеята — отговори той, — но трябва да поработим по изпълнението. Ще говорим за подробностите, когато се върнем на кораба. Освен това можеш да идеш в кабинета ми. В писалището трябва да е завещанието на Джери. Нека са заловим веднага с тази работа. Той не обичаше много-много бившата си жена, но има дете.
— Дъщеря — уточни Макс. — Помогнах му да създаде попечителски фонд за нея. Той ме направи попечител.
— Благодаря. Задължен съм ти. Ще се приберем вероятно утре на разсъмване.
— Кафето ще ви чака.
— Ей, председателю — подвикна Марк след малко. — Я ела да видиш.
— Какво има? — Хуан отиде до мястото, където Марк седеше с кръстосани по турски крака.
— Виждаш ли това? — Той посочи две малки вдлъбнатини по повърхността на лъскавата метална кутия.
— Аха.
— Те отговарят на две дупки в найлоновата сбруя. Това са попадения от изстрелите, когато излетяхме с хеликоптера.
— Да… деветмилиметрови куршуми, изстреляни почти от упор. Значи това нещо е толкова здраво, колкото НАСА твърдеше.