Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Хората от Небесните пасбища посрещнаха с любопитство и недоволство вестта, че някаква богата жена идва да живее в долината. Те наблюдаваха камионите, които караха трупи и дъски към Коледна клисура, и се присмиваха — да се хвърлят толкова пари за превоз на дървен материал за някаква си хижа. Бърт Мънро се изкачи към клисурата и половин ден гледа майсторите, които правеха къщата.
— Хубава ще стане — съобщи той в магазина. — Всяка греда и дъска е идеална и знаете ли, вече са наели и градинари. Те разсаждат всякакви растения и дървета, хем нацъфтели. Тази госпожа трябва да е бая богата.
— О, на тях им дай да се префинят — обади се Пат Хъмбърт. — Богаташите умират да се префинят.
— Слушайте, слушайте! — продължи Бърт. — Познайте какво са сложили на някои прозорци. Пръти! И не железни, ами дъбови, ей толкова дебели. Женска му работа. Тая мадама сигур се плаши от койотите.
— Кой знае колко прислужници ще докара — каза с надежда Т.Б. Алън. — Ама сигурно ще пазарува от града. Такива хора само от града пазаруват.
Щом къщата и градината бяха завършени, пристигнаха и обитателите: Хелън Ван Девънтър, Хилда, един готвач китаец и един домашен прислужник, младо момченце от Филипините. Дървената къща беше станала великолепна. Майсторите бяха патинирали дървения материал с някакви киселини, а градинарите така бяха направили градината, че не личеше да е нова. На моравата пред къщата растяха дафинови дървета и дъбове, а под тях — лилави, бели и сини цинерарии. Алеите бяха обрамчени с невероятно сини лобелии.
Готвачът и прислужникът побързаха да се заловят с работата си, а Хелън хвана Хилда за ръка и я изведе за малко в градината.
— Каква красота! — възкликна Хелън. Лицето й беше загубило донякъде упоритото си изражение. — Тук ще ни хареса, миличко, нали?
Хилда откъсна една цинерария и замахна с нея по ствола на близкия дъб.
— У нас ми харесваше повече.
— Но защо, мило? Там нямахме нито такива красиви цветя, нито такива големи дървета. А освен това тук всеки ден ще можем да се разхождаме по хълмовете.
— У нас ми харесваше повече?
— Но защо, мило?
— Защото всичките ми приятелки са там. И през оградата можех да гледам хората, които минават по улицата.
— Тук ще ти хареса повече, Хилда, трябва само да посвикнеш.
— Няма! Никога няма да ми хареса, никога! — разплака се Хилда и после, без всякакъв преход, започна да пищи от яд. Изведнъж грабна някаква тояжка от земята и шибна майка си по гърдите. Прислужникът се появи тихомълком зад момичето, хвана му ръцете и го отнесе в къщата, а то риташе и пищеше до бога.
В стаята, определена за нея, Хилда изпочупи един по един всички мебели. После разпра възглавниците и разхвърли пуха из цялата стая. И накрая разби стъклата на прозореца, взе да блъска по дъбовите пръти и да пищи неистово от яд. Стиснала здраво уста, Хелън седеше в стаята си. По едно време понечи да тръгне към Хилдината стая, но отново седна на стола. Твърдата й издръжливост за малко не й изневери, но мигом се върна с още по-голяма сила, тъй че писъците на Хилда не оказаха никакво въздействие. В стаята се появи безшумно прислужникът.
— Да затворя капаците, мадам?
— Няма нужда, Джо. Толкова сме далеч, че няма кой да чуе.
Бърт Мънро забеляза автомобила, който караше новодомците към дървената къща.
— Бая трудно ще е за сама жена да започне всичко отначало — каза той на жена си. — Мисля си дали да не отскоча дотам да видя нямат ли нужда от нещо.
— Ама че си любопитен — заяде го жена му.
— Е, щом мислиш така, няма да отида.
— Само се пошегувах, Бърт — възрази тя. — Според мен един добър съсед точно така трябва да постъпи. По-нататък ще подбера госпожа Уайтсайд и ще я накарам да отидем заедно. Така си е редно. А ти върви сега и виж как се оправят.
Бърт тръгна нагоре по реката, която пееше в клисурата. „Това място за обработване не става, но за живеене е чудесно — каза си той. — И аз можех да си живея на такова място, просто да си живея, ама примирието ми развали работата.“ И както обикновено, той се засрами от това, че му се щеше войната да беше продължила още известно време.