Натоварени със зло
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Петров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Натоварени със зло». Краткое содержание книги:
Многопластова философска притча за същността на човешката личност, за смисъла на човешкия живот и за морално-етичния избор, пред който се изправя всеки човек в един съдбовен миг от своя живот.
(СПРАВКА: Патмос — малък остров в Егейско море на четиридесет километра южно от линията, свързваща островите Икария и Самос. В описваното време бил населен от няколко десетки напълно диви фригийци, които имали речников запас от две дузини думи и се хранели с козе сирене, сушена риба и водорасли. От по-едрите млекопитаещи, освен фригийците и козите, там се срещали също и заточени.)
Йоан прекарал на Патмос четиридесет години.
Трябва да отбележим извънредно важното обстоятелство, че през цялото това време заедно с него и неотлъчно от него на острова живял и неговият ученик и слуга Прохор. Този Прохор е фигура във висша степен забележителна. В утрото на кипящото масло, край Латинските порти той бил на шестнадесет години. Бил грък по произход и таен християнин по убеждения. На мястото на наказанието попаднал случайно, но докато гледал и слушал как главата, която стърчала от бълбукащото масло с избелени очи изрича думите на Учението, примесени със странни откровения и описания на чудни явления, възторгът и обожанието му постоянно нараствали. И когато палачите, отчаяни, че не могат да изпълнят дълга си, вече били изхарчили всичкото отпуснато масло, а около казана се бил събрал половината Рим, Прохор разбрал, че този човек не е от мира сего. През тази сутрин съдбата му била решена и той последвал Йоан на Патмос, изпълнен с предчувствие за подвиг. Със себе си носел голям запас от пергамент и мастило, а също и торба сушени смокини за храна на първо време. Всичко това той, разбира се, откраднал от собственика на дюкяна, където работел като ученик на писаря.
Така завършва предисторията на Йоан-Ахасфер. На остров Патмос започва неговата история.
11. В пълно мълчание ние се изкачихме до нашия дванадесети етаж и спряхме пред вратата без номер. Леко задъхан, Миша каза:
— Сега, Серьожа, да се разберем. Ще говоря аз, а ти си трай.
Нищо не му отговорих, защото имах силна треска. Едва преди минута докато вървяхме по стълбите осъзнах, че забърквам своя стар приятел в история извънредно опасна за него. Съвсем не ме оправдаваше фактът, че на него, видите ли, службата му е такава и че той сам настоя за това посещение. Много ми се искаше да му кажа: „Слушай Миша, дай да оставим това! Да вървят по дяволите всичките!“ Но нали не можех да постъпя така! Все някак трябваше да разкъсам проклетия омагьосан кръг…
В антрето помогнах на Миша да си свали шлифера, сложих го на закачалката, а мократа му шапка оставих под огледалото. Без да бърза Миша сресваше пред него пооределите си руси къдри. Според мен, беше напълно спокоен, сякаш е отишъл на гости у някое семейство да си пийва коняк и да замезва с лимонче.
— Накъде сега? — попита той тихо, духна върху гребенчето си да го почисти и го прибра.
— Ей сега, чакай малко — казах аз.
Не исках моят приятел Миша да води разговора седнал в креслото за разни келяви посетители. Въобще, нека да види всичко със собствените си очи.
— Всъщност какво толкова има да чакате? Да вървим — и тръгнах направо към Стаята.
— Спокойно Серьожа, спокойно — измърка Миша зад мене. — Всичко е нормално…
Стаята беше празна. Дръпнах се да направя път на Миша, за да може да види всичко: и глупавия нар, и двете метални ленти от прозореца до вратата на Кабинета, и вратата на Кабинета отворена както винаги към плътната бездънна тъмнина, пронизвана от мътни пулсиращи блясъци. Миша бързо огледа всичко това и лицето му придоби израз, какъвто не бях виждал преди. Той сякаш леко се натъжи, все едно че ей сега трябва непременно да изпие чаша рициново масло.
Демиургът изтрещя:
— Клиентът — в Приемната! Какви са тези волности?
Аз стиснах зъби и злобно процедих:
— Това не е клиент. Бих ви помолил да излезете и да поговорите с него.
— Правете каквото ви се казва!
Миша ме хвана здраво за лакътя и каза по посока на Кабинета:
— Казвам се Михаил Иванович Смирнов. Аз съм майор от Държавна сигурност и бих искал да побеседвам с вас.
Явно Демиургът никак не се учуди.
— Да побеседвате или да ме разпитате? — осведоми се той.
— Аз съм тук неофициално — отвърна Миша. — Искам просто да ви задам няколко въпроса.