Натоварени със зло
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Петров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Натоварени със зло». Краткое содержание книги:
Многопластова философска притча за същността на човешката личност, за смисъла на човешкия живот и за морално-етичния избор, пред който се изправя всеки човек в един съдбовен миг от своя живот.
— Защо точно на мен?
— Бих искал да си изясня дали вашата дейност представлява интерес за моята служба. Уточнявам: сега вие имате право да не отговаряте на въпросите ми.
— Можете да не уточнявате. Аз винаги имам това право… Сергей Корнеевич, хич недейте се надява, все едно аз няма да изляза. Поканете госта да седне.
— Не се безпокойте — каза Миша. — Днес цял ден съм седял. Не, честно казано, наистина бих искал да ви видя.
— А, има си хас… Добре, ще обмисля тази идея. Ще видим как ще се държите. А засега можете да задавате вашите въпроси.
От напрежение чак кракът ми се схвана. Докуцуках някак до нара, седнах и започнах да го масажирам. Онези двамата вече подхванаха разговора, ама така живо и бодро, сякаш са се познавали цял живот или се забавляват с някаква детска игра на въпроси и отговори.
— Кой сте вие?
— Имам много имена. Наричат ме Грънчаря, Ковача, Тъкача, Дърводелеца, а също и Хефест, Ху, Илмаринен, Хнум, Вишвакарман, Птах, Яхве, Мулутгу, Моримо, Мукуру… Толкова стигат ли?
— Не питам за името ви. Аз питам какъв сте.
— Аз съм грънчар, ковач, дърводелец, тъкач… Малко ли е това? Най-сетне, аз съм Демиург.
— Предполагам, обаче, че вие все пак сте човек, така ли?
— Разбира се! В това число съм и човек.
— А друго какво сте?
— Вие да не искате да кажете, че не знаете какво е това Демиург? Ами погледнете тогава в речника!
— Добре, ще погледна. И отдавна ли сте тук?
— Повече от половин година… Макар че… всъщност, всичко зависи от мерките. Слушайте, а на вас не ви ли е все едно откога сте тук?
— На мен не ми е все едно, но ако ви е трудно да отговорите, нека изоставим този въпрос. От къде сте дошли?
— Вижте какво, майоре, искам да ви предупредя нещо. Ако сега започна да отговарям на въпросите ви относно времето и пространството, уверявам ви, няма да останете нито доволен, нито пък удовлетворен.
— Добре, ще приема вашето предупреждение за сведение. И така, откъде сте пристигнали?
— От никъде не съм пристигал. Аз съм бил тук винаги.
— В тази същата стая ли?
— Тази стаичка, майоре, не е била винаги тук. Аз, обаче, съм бил винаги тук. В известен смисъл. При това и тук, но и не само тук.
— Това е много интересно! Доколкото ми е известно, човек не притежава такива възможности. Значи ли това, че вие все пак не сте човек?
— Човек наистина не притежава такива способности. Това е вярно. Но затова пък аз притежавам способността да бъда човек, а и не само човек.
— Е, какво пък, това си е ваше право. Никакви закони не го забраняват. А сега бих ви помолил да ми разкажете, ако, разбира се, е възможно, каква е целта на вашето пребиваване тук?
— Струва ми се, че сте свикнали да си имате работа с чужденци.
— Защо смятате така?
— Много правилна реч имате. Много свободни маниери. И явно сте свикнали да задавате този въпрос — за целта на пребиваването.
— Между другото, свикнал съм и да получавам отговори на него. И така?
— Търся Човека.
— Кого именно?
— Търся Човека с главна буква.
През цялото време докато трая тази бърза размяна на въпроси и отговори, Миша нито за миг не се задържа на едно място. Дори останах с впечатлението, че въобще не се замисля над въпросите, които задава и почти не слуша отговорите. С безшумни стъпки той обиколи Стаята, като оглеждаше и опипваше много внимателно стените, постоя малко с вирната глава докато изучаваше с внимателния поглед на присвитите си очи черния шнур, провиснал от тавана, сетне се приближи до прозореца и погледна навън, след това приклекна и се зае да изучава металическите ленти. Даже ги почука с нокът — и едната, и другата. Докато го наблюдавах изпитвах само отчаяние и безсилно разочарование, защото виждах как по лицето му все по-ясно се чете съжаление за напразно изгубеното време. Сякаш четях мислите му: защо ли се занимавам с тия глупости ами не взема да звънна в районното да изпратят участъковия…
Като чу за Човека с главна буква, той се изправи, намигна ми и докато се насочваше с безшумни крачки към вратата на Кабинета, каза с комична сериозност:
— Ами ето, вземете мен.
Тук за първи път отсреща не последва ответна реплика. Миша успя да направи още две внимателни крачки… и в този момент от тъмнината срещу него изплува Демиургът, спря се на прага и насочи бесните ябълки на очите си срещу Миша. Аз скочих. Изплаших се почти до припадък. А Миша отстъпи крачка назад и направи странно незавършено движение с дясната ръка — може би искаше да се защити, а може би (независимо от уверенията, които ми даде) нещо все пак е висяло под мишницата на лявата му ръка. Той побеля и челото му изведнъж се покри с едри капки пот. Тогава Демиургът прогърмя: