Натоварени със зло
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Петров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Натоварени със зло». Краткое содержание книги:
Многопластова философска притча за същността на човешката личност, за смисъла на човешкия живот и за морално-етичния избор, пред който се изправя всеки човек в един съдбовен миг от своя живот.
Като чу това, Г. А. известно време мълча, а после каза (дословно).
Флората не нарушава никакви закони. Значи, това, което се замисля, е незаконно. Флората не е виновна за нищо. Градът иска да накаже невинните. Това е несправедливо. Несправедливо и незаконно едновременно. Как трябва да постъпя аз в този случай?
М. Т. (крайно възмутен). Как така несправедливо? Децата ни бягат там като в някаква банда! Наркотици. Хулиганство. Промискуитет, извинете за израза. Принципиален мързел! Какво като няма закон против тях! Значи изоставаме от времето, цялата юридическа наука не успява да догони събитията… Аз се колебая само като официално лице, но ако бях в оставка, още утре щях да тръгна срещу вашата Флора и щях да бъда прав! (Той още дълго се разлива на тая тема, но аз записах само най-главното, това, което му идваше сякаш отвътре, а там имаше още четири препратки към древната история от времето, когато е бил редови курсант и старшина и двадесет и четири препратки към историите на братови и сестрини внуци и на други по-далечни роднини.)
Г. А. (опитва се да му обясни). Те не бягат във Флората, те образуват Флората. Въобще, те не бягат „някъде“, а „отнякъде“. Бягат от нас, от нашия свят, бягат в свой свят, който създават според слабите си сили и способности. Този свят не прилича на нашия, а не може и да прилича, защото се създава въпреки нашия, обратно на нашия и като укор на нашия. Ние ненавиждаме този свят, смятаме, че той е виновен за всичко, а трябва да виним самите себе си.
На Т. М. всичко това не му прави никакво впечатление. Той се накрещя и отново стана благоразположен и самодостатъчен. „Това, душице, е само философия — казва той (и го казва от себе си, в никакъв случай не е цитат). — Та какво исках да ви посъветвам? А, да, недейте се занимава с Оренбург. Оренбург си трае. «Действай според обстановката» — и толкова. Много добре ги разбирам. И действам, трябва да ви кажа. Според обстановката. Из ония дни в Новосергиевка, когато тези, «неумитите» тръгнаха да слизат от нощния, «веселия» влак Оренбург — Черма, железничарите, съвместно с милицията, най-вежливо ги настаниха обратно във вагоните, дадоха сигнал на машиниста, и те заминаха нататък… Оренбург официално не каза нито дума, но даде да се разбере, че и занапред трябва да постъпваме така. В Оренбург няма дори и да разговарят с вас, любезни мой Георгий Анатолиевич. Да речем, ще го приемат за сведение. Може даже да ви обещаят нещичко, защото вие все пак сте депутат и заслужил учител. Но няма да направят нищо. Ще се измъкнат. Пък и няма такава сила, която да ги накара да се обявят против цялата демокрация и против народа“.
Г. А. известно време мълча и гальовно полюшва ударената си ръка, а после изведнъж ме погледна. Аз веднага станах и поисках разрешение да изляза. Г. А. ми разреши (с признателност), и каза да го чакам в бюфета и да му взема бульон и пирожки. Тъкмо бульонът щял да изстине.
Всичко стана много мило, но все пак аз, разбира се, бях обиден. Знам, че не трябва, а не мога да направя нищо. Не ми е за пръв път. Разбирам всичко и Г. А. после напразно ми поднася своите извинения. И все едно, пак ми е обидно. От възрастта е. Също като коликите.
За развлечение започнах да си измислям продължение на разговора. Например: „Е, добре, Михайло Тарасович, не успях да ви убедя. Разрешете тогава да ви предложа подкуп. Ето ви, като начало, хиляда рубли“.
Г. А. се забави петнадесет минути. Когато дойде, не каза нито дума, а гребна някак механично от бульона, отхапа си пирожка и чак тогава изведнъж се сети да се извини. При това, за мое най-голямо удивление, даже сметна за възможно да ми даде обяснение. Оказва се, че те са разменили някаква тясно служебна информация.
Когато се върнахме в къщи, някакво човече чакаше Г. А. в приемната. Тук пиша за него само по една-единствена причина: аз никога в живота си не бях срещал хора като него, пък и не само аз, както се изясни по-късно.
Те с Г. А. влязоха в кабинета, а аз все още не можех да се ориентирам. Съвсем безцветна физиономия. Маниерите — сладникави до подлизурство. Едното му ухо червено, другото жълто. Сакото закопчано върху ситото коремче и копчето се държи на последния конец. И обут с трандафори! Къде ли е намерил такива трандафори? Не просто половинки, не „мокасини“, не „коренища“, а точно трандафори. Само Чарли Чаплин е имал такива трандафори. В този момент идеята ме осени: това човече, така както си е, сигурно е дошло при нас в лицея направо от някоя древна кинокомедия. Още от черно-белите. Още от немите, с пианист в салона… Така, както си е, дори без да се преоблече.