Господарят на хаоса
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на хаоса». Краткое содержание книги:
Всъщност Лоиал не знаеше чак толкова много неща, които можеха да му помогнат, а и му беше много по-интересно да си говорят за Ерит. Перин знаеше, че е оставил две писма на Файле — едното до майка му и другото до Ерит, да им ги предаде когато може, ако се случи нещо нередно. Което Лоиал почти беше успял да извърти, мъчейки се да я увери, че това не би могло да стане — той винаги ужасно се тревожеше да не би да разтревожи някой друг. Перин беше дал своето си писмо за Файле на Амис, която го беше отнесла да го остави на Мъдрите в айилския стан.
— Тя е толкова красива — измърмори Лоиал и се взря в нощта, сякаш я виждаше. — Лицето й е толкова нежно и силно в същото време. Когато я гледах в очите, сякаш не можех да видя нищо друго. А ушите й! — Изведнъж неговите уши се размърдаха диво и той се задави с лулата си. — Моля те — изпъшка той, — забрави, че споменах… Не биваше да заговарям за… Знаеш, че не съм груб, Перин.
— Вече го забравих — каза уморено Перин. Ушите й?
Лоиал искаше да научи какво е да си женен. Не че имал някакво намерение да се жени все още, добави той набързо, още бил твърде млад, а и трябвало да довърши книгата си и не бил готов да заживее уседнало и никога да не напуска стеддинг освен на гости в друг стеддинг — нещо, за което жена му със сигурност щяла да настоява. Просто бил любопитен. Нищо повече.
Така че Перин му заразказва за живота си с Файле и как тя му пресадила корените, докато се усети. По-рано неговият дом беше Две реки; сега домът му беше там, където е Файле. Мисълта, че тя го чака, усилваше крачките му. Присъствието й осветяваше всичко, а пред усмивката й всяка неприятност изглеждаше дреболия. Разбира се, той не можеше да говори как от мисълта за нея кръвта му кипва, нито как сърцето му бие лудо, когато я гледа — нямаше да е прилично, — и определено нямаше намерение да споменава за тревогите си. Какво щеше да прави? Той наистина бе готов да коленичи пред нея, но едно упорито, желязно семе вътре в него настояваше първо една дума да чуе от устата й. Само да кажеше, че иска нещата да се върнат както бяха.
— Какво можеш да ми кажеш за ревността? — попита Лоиал и този път бе ред на Перин да се задави. — Жените ревниви ли са?
— Ревниви ли? — отвърна тромаво Перин. — Файле не е ревнива. Откъде ти хрумна? Тя е съвършена.
— Разбира се, че е съвършена — отвърна плахо Лоиал и заби поглед в земята. — Да ти се намира още табак от Две реки? Останали са ми само кайриенски листа, много са люти.
Ако всичко беше така, пътуването им щеше да е спокойно поне донякъде, доколкото изобщо можеше да е спокойна една гонитба. Вълците не искаха хората да се отклоняват от пътя си и да ги безпокоят, затова гонеха елени край пътя в количества, които бяха повече дори от нуждите на голямата група и не беше рядкост някой горд самец с женските си да застане направо на пътя. Но имаше една стара поговорка: „Единственият спокоен човек е човек без пъп“.
Кайриенците не се държаха дружелюбно с айилците, разбира се. Често им се мръщеха и ги гледаха презрително. Добрайн мърмореше, че го превъзхождали по численост дванайсет към едно. Уважаваше бойните им умения, но така, както човек уважава качествата на глутница побеснели вълци. Айилците не гледаха нито сърдито, нито презрително. Те просто даваха да се разбере, че за тях кайриенците изобщо не съществуват. Перин нямаше да се учуди, ако някой айилец минеше през кайриенец, все едно че не го вижда. Руарк твърдеше, че нямало да има никакви неприятности, стига дървоубийците да не ги предизвикали. Добрайн каза, че нямало да има неприятности, стига диваците да стоели настрана от пътя му. На Перин много му се искаше да е сигурен, че няма да почнат да се трепят.
Хранил беше някаква надежда, че майенците може да се окажат мост между двете страни, макар понякога да се улавяше, че съжалява за това. Мъжете в червените ризници се разбираха добре с по-ниските от тях хора в прости нагръдници — война между Майен и Кайриен никога не беше имало — и също така се спогаждаха с айилците. Освен по време на Айилската война, майенците никога не се бяха сражавали с айилци. Добрайн се държеше много приятелски с Нурел и често споделяше с него вечерята, а Нурел изпушваше по някоя лула с различни айилци. Особено с Гаул. Тъкмо оттук дойде съжалението му.
— Говорих с Гаул — проговори Нурел нерешително. Беше четвъртият ден от пътя им и той се беше отделил от майенската част и яздеше до Перин в челото на колоната. Перин го слушаше разсеяно — Див пожар беше позволила на един от по-младите си самци да се промъкне по-близо скоро след като Айез Седай бяха тръгнали на заранта, и той не беше видял Ранд. Явно всеки вълк знаеше как изглежда Сенкоубиеца. Все пак, въпреки смътните очертания на това, което бе видял Утринни облаци, всички фургони с изключение на един бяха покрити. Ранд сигурно седеше в някой от тях. — Той ми разправяше за Битката в Емондово поле — продължи Нурел. — Лорд Айбара, за мен би било голяма чест да чуя за вашите битки от вас самия.