Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Тя те е напуснала, за да отиде подир човека, когото е любила. Нали и в Библията се казва, че жената трябва да отиде подир мъжа, когото обича.
— Да, но не и невенчана.
— Нима ще ни държиш още тука, на прага?
— Аз още не зная коя си, пък и не желая да зная. Моля, съжалете се над един старец, намерете другаде подслон.
— Не, татко, ние идваме отдалече, от много далече, само и само да подсладим последните дни от живота ти. Бъди милостив, татко!
— Аз не съм твой баща. Аз те заличих от списъка на живите. Иди при богатия си любовник, нека той да те прибере. Моето сърце е твърдо като камък, не ще можеш да ме омилостивиш.
— Щом като аз не мога да смекча сърцето ти, то нека го стори това дете. Прегърни го и коленичи, дете мое. Помоли го да ни прибере в къщата, която е и наша. Ние трябва да останем тук.
Владимир се отправи към стареца, но неговата студенина го върна пак към майка му.
— Не мога, майко, аз се страхувам от него — каза детето тихичко.
— Не бой се, дете мое. Той е нашият най-близък човек в този свят. Коленичи, дете мое, прегърни го и му кажи: „Дядо, прости на мама, твоята дъщеря!“
Детето послуша майка си, отиде при дядо си и му каза: „Дядо, добри ми дядо, прибери ни при тебе и бъди добър към нас!“
Фридрих Пал беше развълнуван. Той искаше да избяга, в същото време прегърна Владимир.
— Дете на моето дете — каза просълзен Фридрих Пал. — Добре си дошъл в замъка на дедите си!
— Мили ми дядо! — извика радостно детето и увисна на врата на дядо си, който като луд искаше от Детето да казва думата „дядо“. Детето повтаряше тази дума, а старецът го целуваше непрестанно.
После той оставя детето и се вгледа в бледото лице на дъщеря си.
— Елисавета, дете мое, добре си дошла!
— Добре съм дошла? Значи ме приемаш, татко, в дома си? Ти ми прощаваш? Колко си добър, татко! — каза Елисавета, като се хвърли в прегръдките на баща си и така остана за дълго време, без да продума.
Ето вече цяла седмица, откакто Елисавета се намираше в бащината си къща. Баща й ставаше от ден на ден все по-щастлив и си играеше с Владимир. С него той обиколи цялата местност. Много му бе приятно да отговаря на въпросите на внучето си.
Елисавета изглеждаше щастлива. Но добрият психолог би прочел по лицето й, че тя страда в душата си.
Когато оставаше сама, тя често въздишаше. Много често искаше да започне разговор за изгубения си брат, обаче всяко напомняне за Хуго променяше настроението на стареца, който й заповядваше никога да не изговаря името му. Елисавета не се отчайваше, тя започваше отново:
— Защо не му простиш, татко, както прости на мене!
— Защото ти не си сторила престъпление. Ти послуша сърцето си, а той… Да не говорим за него!
— Няма ли никога да му простиш?
— Никога! — отвърна Пал.
— Бедният Хуго, бедният ми брат!
Едип ден Пал каза на Наталия, че ще пътува, затова да му приготви пътната чанта.
— Ще трябва да замина, мило дете, важни работи ме заставят да замина за Рига.
— Не ще ли вземеш и мене със себе си? — намеси се Елисавета в разговора им.
— Не, дъще, трябва сам да отпътувам. Моето заминаване е свързано с една тайна: аз завещах всичкия си имот за благородни дела, обаче сега, когато се върна, ще отида да променя завещанието си. Не ще променя само това, което оставих на Наталия, останалото ще бъде твое и на детето ти.
— Много ти благодаря, татко, чувствувам се много щастлива, че ми прости.
Пал прегърна дъщеря си.
— Днес е много горещо, най-добре ще е да отложите пътуването си за утре.
— Аз не се плаша от времето — отвърна старецът. — Не знаете колко ме мъчи това завещание! Кой знае дали ще живея до утре! В такъв случай моята Елисавета и детето ще останат бедни.
След това всички си отидоха да спят.
Когато всички бяха заспали, Елисавета отвори прозореца на стаята си. Нощта бе чудесна.
„Трябва да бързам сега — каза си Елисавета. — Трябва да съобщя всичко на Хуго още тази вечер.“
Елисавета се забули с една кърпа и излезе от стаята. Тя се намери скоро на шосето и се отправи към близката гора. Вървеше по тясна пътека, докато стигна до един храст. Тук тя се спря и плесна три пъти с ръце. Показа се мъжка фигура.
— Ти ли си, Елисавета? — попита един мъжки глас.
— Да, аз съм, Хуго. Дойдох да ти съобщя нещо много важно. Татко ще замине утре за Рига, за да промени завещанието си, затова ела с мене веднага. Още тази вечер трябва да се свърши тази работа.
— Мислиш ли, че ще се реша да сторя това?
— Не ти остава друго. Ти ще дойдеш с мене вкъщи и когато утре заран се събуди, ще бъдеш край леглото му.
— Възможно е да се уплаши, щом ме види. И това може да му причини смърт.