Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Старецът внезапно се обърна.
— Кой ме смущава в моите молитви? Чий глас повтаря моите думи?
Пал видя близо до себе си едно момиче. То бе облечено бедно, бе много изпрашено и изглеждаше, че идва от далечен път. То държеше една кърпа в лявата си ръка, а в дясната носеше букет цветя, който навярно бе взело от някой гроб.
— Смили се, Боже! — повтаряше то.
Старецът гледаше учудено лицето на момичето. Той не можеше да си спомни къде бе виждал това лице. То трябва да е било много отдавна. Фридрих Пал се приближи до момичето.
— Сигурно тук почива някой твой близък? Сълзите ти издават това.
Момичето само наведе глава.
— Аз едва си спомням за този, който почива тука — отговори момичето. — Всичко ми е като насън, защото съм била тогава много малка. Но един вътрешен глас ми казва, че той ми е бил всичко на света. Всичко, което имах едно време и което обичах, почива тук, в този гроб. И след толкова мъки и страдания дойдох да свърша живота си тука.
— Как, вие искате да умрете? Не знаете ли, че ще направите голям грях?
— Този, който е страдал колкото мене, не може да греши, господине, ако желае да умре. Аз нямам кой да скърби за мене.
— Как, вие сама ли сте?
— Съвсем сама, никого нямам на света.
— Нима имате кураж да вдигнете ръка срещу себе си?
— Защо не, господине? Всички, които обичах и които ме обичаха, не са вече живи. Има само един, но за него да не говорим, защото само произнасянето на името му ще смути лежащия в този гроб.
— А вие откъде идвате? — попита Пал.
— От Петербург, и то пеша. Навсякъде срещах добри хора, които ми даваха своето гостоприемство и ме поддържаха. Понеже разбираха, че аз отивам на бащиния си гроб, всички ме посрещаха добре.
— На гроба на баща си ли, казахте вие? Значи този, който почива тук, е вашият баща?
— Да, това е той. Той живееше на село.
— А как се казва баща ви? — попита Пал, като хвана момичето за ръка.
— Аз се казвам Наталия Кардова.
Фридрих Пал се изненада.
„Това е игра на съдбата“ — помисли си той и се приближи до момичето.
— И така, значи вие сте дъщеря на доктор Кардов, който живееше тук? Да, аз се сещам за малката Наталия, която някога заточиха с майка й.
— Тя почива в Сибир, където след много мъки предаде Богу дух.
— А онзи несретник, който хвърли майка си в това нещастие, какво прави?
— Иван ли? Не, той не е вече директор на петербургската полиция. Говорят, че бил заточен в Сибир.
— Бог справедливо го е наказал. Дори баща му от гроба би го проклел.
— Моля ви, на колене ви моля, тук, на това място, не споменавайте името на Иван.
— Да, нека го оставим него. Сега да говорим за тебе, Наталия. Ти вече не ще бъдеш сама и изоставена от хората. Виждаш ли онази къща, която се издига над другите? Там ще дойдеш да живееш и ще подслаждаш последните дни от живота ми като моя дъщеря. Ще дойдеш ли, дете мое?
— О, как да ви благодаря за тази добрина, която ми правите? — каза Наталия, като коленичи пред Пал.
Старият барон повдигна момичето, прегърна го, целуна го и го заведе в своята къща.
От този ден той вече не беше умислен, както по-рано. Радваше се на момичето, което четеше желанието в очите на стария.
Наталия беше щастлива, защото не беше вече сама и отритната. Старият Фридрих Пал също беше щастлив. Той, който отбягваше по-рано хората, сега ходеше навсякъде с Наталия — по вечеринки, на лов. Когато бяха вкъщи, Наталия му четеше, а той слушаше.
Пал й разправяше пък за миналия си живот, но никога не споменаваше името на дъщеря си или на сина си. И Наталия, от своя страна, беше внимателна — тя също не споменаваше имената им.
Един ден Пал гледаше през прозореца в градината. Денят беше прекрасен. Слънцето беше огряло цялата градина. В този момент той забеляза една жена, която държеше малко дете.
„Коя ли ще е тази жена — помисли си Пал. — Не е от нашата околност. Пък и какво търси по това време в градината? Трябва да е някоя чужденка, която търси убежище. Като че ли съм виждал това лице!… Трябва да отида и да разбера какво иска тя.“
Той отиде в градината и попита коя е и кого търси. Младата жена молеше да й отворят.
— Нима не ме познаваш? — попита тя.
— Да те познавам ли? — каза старецът. — Твоят лик ми напомня за едно същество, по глупаво е да вярвам, че това си ти.
— Ами ако това е истина, какво ще кажеш? — попита жената.
— Ако това е вярно, то аз незабавно ще те изпъдя оттук.
— Аз вярвам, че ти не можеш да бъдеш толкова немилостив.
— Кой ти каза? — извика строго Пал. — Нещастието прави човека немилостив. А моето нещастие е от дъщеря ми, която най-много обичах, на нея се надявах, но тя ме напусна.