Сборник "Войните на Амтрак"

Работата на пощальон беше запазена изключително за мюти — избрани поради тяхната способност да тичат неуморно миля подир миля часове наред. Това беше най-добрата работа, която можеше да получи един мют общ работник — и съответно много желана. При условие че не се загубиш или не изгубиш ценна пощенска пратка и пристигаш в определеното време, получаваш облекло и храна и се радваш на относителна свобода, близка до тази, на каквато в Плейнфолк се радваш по право. Но ако се разболееш или извършиш някакво малко нарушение на закона, ти вземат плакета и те пращат да работиш на най-близкото торище.

Тъй като бяха правителствени служители, пощальоните живееха в резиденцията на генералния консул — и в определени за тях помещения в пощенските станции по главните пътища, които действаха като разпределителни пунктове. Пощенската станция беше станала синоним на крайпътен хан, защото повечето собственици на такива ханове бяха разположени до тях с надежда да привлекат минаващи клиенти. Това беше от взаимен интерес и като резултат пощенските станции и хановете все повече се сближаваха. Сега, три четвърти столетие след създаването на пощенската система, повечето бяха под един покрив.

Пощальоните служеха като двукраки коне — доставяха обемиста поща, събирана от местните жители. Официалните документи за областните чиновници се предаваха на адресата по куриери — длъжност обикновено запазена за „местни жители“ от корейски или виетнамски произход. Най-важните комуникации се изпълняваха от самураи. Освен това управляващите фамилии на всяко феодално владение имаха собствена куриерска служба за „деликатни“ лични комуникации до роднини и приятели, които не минаваха през ръцете на правителствени агенти.

Като цяло системата бе истинска армия — от обикновените пощальони до самураи на коне, а над тях бяха пощенските гълъби, които пренасяха от правителствените шпиони до шогуна шифровани ленти оризова хартия.

Стив не знаеше за последното комуникационно равнище, но действителният размер на системата и обемът на трафика го караха да се чуди защо не са избрали високотехнологично решение. Обществото на майсторите на желязо, изглежда, страдаше от спъване на развитието. Те бяха издигнали занаятчийските и механичните умения до впечатляващо ниво, но изглежда, не желаеха — или не можеха — да направят следващата стъпка. Той много се изкушаваше да им покаже как да я направят, но с това битката на Федерацията за завоюване на света със синьото небе щеше да стане още по-трудна. По-добре да ги остави да вършат нещата както по време на каменната ера. И да се погрижи да останат там, като тури край на проекта за „летящ кон“, който — според човека в черно — Кадилак беше започнал да изпълнява…