Игрален дом [bg]

— В такъв случай трябва ли да продължа да се срещам с този човек?

— Човек не пита за неща, които знае.

Гая въздъхна.

— Какво има? — попита жената.

— Права сте за оришите. Понякога ми се струва, че съществуват, а друг път не вярвам в това.

— Не го твърдя аз — обясни бързо старицата, — ами Очоси.

— По отношение на Бог е същото — продължи Гая, без да й обърне внимание, — понякога вярвам, друг път не.

— Чакай доказателството, което са ти обещали — и като забеляза неспокойния поглед на момичето, добави. — Но има още нещо, което те тревожи.

Гая погледна ноктите си.

— Мислите ли, че оришите биха се смесвали с хората?

— Те винаги са с нас.

— Но биха ли могли да съществуват под човешка форма?

— Ако случаят е спешен, защо не? — Жената извади от устата си угасналата цигара. — Няма да е за първи път.

— Случвало ли се е?

— Когато отвеждали негрите от Африка, оришите се качили на корабите, за да ги защитават. Разказват, че мнозина са слезли на този бряг, предрешени като хора.

Гая се вгледа внимателно в нея, питайки се каква ли е историята на тази жена, която говореше ту с ритъма на негърските барабаните, ту като учителка по литература.

— Ако не са били те, никой от нашите прадеди нямаше да оцелее.

Също й се искаше да узнае за какви прадеди говори тази жена — бяла, колкото нея.

— Не ме гледай така — отново изостави своя отнесен тон. — Въпреки че баба ми и дядо ми са от Галисия, негрите също са мои роднини, и твои, и на всички. Откъде според теб са дошли толкова музика, толкова танци и толкова цветистият ни език?… Без тези неща днес нямаше да бъдем каквито сме за радост и за мъка на хората. Негрите също са наследили лошите привички на своите бели господари… Всички носим добродетелите и недостатъците на другите и е глупаво да се преструваме, че не е така.

С нервен жест жената отвори една кутийка, от която извади друга цигара. Без да я пали, я сложи в устата си и започна да я дъвче, сякаш беше парче медена пита.

— Вие виждали ли сте някого?

— Кого?

— Някой ориша.

— С очите на духа, които гледат много по-различно от другите — и посочи двете точки от въглен върху страните си.

— Възможно ли е да се маскират като хора?

— Казах ти, че може — вгледа се в нея с известно безпокойство. — Виж, момиче, толкова задълбаваш, бих се заклела, че си ги виждала.

— Не съм много сигурна. По-скоро подозирам, че някой се подиграва с мен, но вече не знам какво да мисля.

— В тази страна се случват странни неща.

— Знам.

— У нас всичко е възможно — старицата сдъвка края на цигарата си, обръщайки очи, докато премисляше следващата си фраза. — Затова не бих се учудила, ако са наблизо… Така ще могат да ни защитават от бедствието, което приближава.