Тръпка [bg]

— Е, какво се случи — изтръгна ме от мислите ми Грейс. — Каква беше първата ти плячка?

— Зайчета, разбира се — отвърнах. — Бек ме изведе навън, докато Пол чакаше в един микробус, за да ме прибере, в случай че не съм достатъчно стабилен и се трансформирам отново.

Никога няма да забравя как Бек се беше спрял на вратата преди да излезе, превит почти на две, за да може да ме погледне в очите. Стоях неподвижно и се опитвах да не мисля за трансформиращи се тела и за хрущенето на заешки кости между челюстите ми. Бек, с когото ми предстоеше да се сбогувам за зимата, хвана мъничкото ми рамо в огромната си длан и произнесе: „Сам, наистина съжалявам. Не се плаши“.

Не казах нищо, защото си мислех колко е студено, как Бек няма да се трансформира отново след лова и няма да има кой да ми приготвя яйцата, както трябва. Бек правеше просто съвършените яйца. Но, далеч по-важно от това, той ми помагаше да бъда Сам. В онези времена бях опасно близо до ръба на някаква пропаст, с все още пресните белези на китките ми, сега бях на път да се срина в нея, а на дъното й щях да бъда нещо, което не е съвсем вълк и не е напълно човек.

— За какво си мислиш? — попита Грейс. — Изведнъж просто млъкна.

Вдигнах очи, чак сега осъзнавайки, че съм извърнал поглед от нея:

— За трансформацията.

Брадичката й се притисна до рамото ми, гласът й прозвуча нерешително. Зададе ми същия въпрос, който беше ми задала и преди:

— Боли ли?

Замислих се за бавния процес на агония, за усукването на мускулите, за разтягането на кожата, за хрущенето на костите. Възрастните винаги се бяха опитвали да се скрият от мен, когато се трансформираха, в желанието си да ме предпазят. Само дето не гледката ме плашеше — аз по-скоро им съчувствах, особено след като видях как Бек стене от болка, докато тялото му се променя. Ужасяваше ме собствената ми промяна. Ужасява ме и сега. Моментът, в който забравям кой е Сам.

Бях много лош лъжец, така че дори не се опитах да скрия истината:

— Да.

— Много е тъжно, щом си представя какво е трябвало да изживееш като дете — промълви Грейс със сериозно изражение, примигвайки с блестящите си очи. — Наистина ми е много мъчно. Бедничкият ми малък Сам.

Докосна брадичката ми с пръст. Наклоних глава, за да положа бузата си в дланта й.

Спомних си колко горд бях, задето не се бях разплакал при трансформацията, за разлика от времето, когато бях по-малък, а родителите ми ме наблюдаваха ужасено. Спомних си как Бек, вече във вълчата си форма, изскочи през вратата и ме поведе към горите, спомних си топлото, горчиво усещане от първата ми плячка. Бях се трансформирал отново, след като Пол, увит в палтото си и нахлупил ниско шапка, ме прибра. Именно в микробуса, на връщане към къщата, осъзнах с пълна сила колко съм самотен всъщност. Бек вече го нямаше, той щеше да бъде отново човек едва следващата година.