Тръпка [bg]

Двадесет и четвърта глава: Грейс

11°С

Прекарах по-голямата част от сутринта и следобеда, борейки се с домашното си по английски, докато Сам се бе изтегнал на дивана с книга в ръка. Беше доста изтънчено мъчение — да се намираме в една и съща стая, но да бъдем разделени от дебел учебник. След няколко почти безкрайни часа, отдадени на науката, в които си бях позволила единствено кратка почивка, за да обядваме, установих, че не издържам повече.

— Чувствам се така, сякаш пилея времето, в което сме заедно — признах.

Сам не ми отговори и аз осъзнах, че изобщо не ме е чул. Повторих изявлението си и този път той примигна, бавно фокусирайки погледа си върху мен, докато се връщаше от фантазния свят, из който бе бродил.

— Щастлив съм просто да бъда тук с теб — усмихна се той. — Това ми е достатъчно.

Изучавах лицето му в продължение на един дълъг момент, опитвайки се да преценя дали е откровен.

Сам отбеляза с листче до коя страница е стигнал и внимателно затвори книгата си. След това отново се обърна към мен:

— Искаш ли да излезем? Ако си приключила с уроците, можем да отскочим до къщата на Бек, за да видим дали Джак не се навърта наоколо.

Идеята ми допадна. След появата на Джак в училище непрекъснато се чувствах неспокойна и притеснена къде се намира какво би могъл да стори.

— Мислиш ли, че ще бъде там?

— Не знам. Новите вълци някак винаги намират пътя си до това място, а и глутницата принципно живее в онази част на Пограничната гора, която е зад къщата — обясни Сам. — Ще бъде чудесно, ако той най-накрая е намерил глутницата и вече се е присъединил към нея.

На лицето му бе изписано притеснение, но той не каза нищо повече. Знаех защо самата аз искам Джак да е намерил мястото си в глутницата — притеснявах се, че ако продължи да обикаля наоколо, ще привлече отново общественото внимание към вълците, а може би дори да издаде какво представляват в действителност. Но Сам изглежда се притесняваше от нещо по-сериозно, нещо голямо и безименно.

В златистата светлина на следобеда подкарах бронкото към къщата на Бек, а Сам играеше ролята на навигатор. Трябваше да шофирам в продължение на около половин час по пътя покрай Пограничната гора. Всъщност май за първи път осъзнавах колко голяма е тя. Логично беше — как иначе цяла глутница вълци можеше да се скрие от хорските очи без помощта на стотици акри необитаема площ? Щом пристигнахме, отбих бронкото, загледана в тухлената фасада. Тъмните прозорци изглеждаха като затворени очи, а цялата видимо необитаема къща излъчваше странното усещане за тъга. Сам отвори вратата и ароматът на издигащите се край двора борове изпълни ноздрите ми.