Тръпка [bg]

Бяха изминали години от последния път, в който спомените за нея ме бяха навестявали, но историята на Грейс за появата на Джак на място, където не би трябвало да бъде, ги върна отново.

Замислих се за деня, в който я бях видял за последно. За деня, в който Криста и Бек се караха в кухнята, в хола, в коридора и отново в кухнята, ръмжащи, крещящи и обикалящи се един друг, като готвещи се за схватка вълци. Тогава бях млад, на около осем, така че Бек ми се струваше истински гигант — огромен, страховит бог, който едва удържаше стаената в гнева си мощ. Двамата с Криста — едра млада жена с почервеняло от ярост лице — обикаляха из къщата отново и отново.

— Ти уби двама души, Криста. Кога ще се изправиш лице в лице с истината?

— Убила? Убила!? — Гласът й бе пронизителен и неприятен като нокти, дращещи по стъкло. — Ами аз? Погледни ме. С живота ми е свършено.

— Не е — отсече Бек. — Все още дишаш, нали? Сърцето ти все още бие? Не мога да кажа същото за двете ти жертви.

Помня, че се присвих, когато Криста изкрещя — гърлен, почти нечленоразделен крясък:

— Това не е живот!

Бек започна да й говори за егоизъм и отговорност, но тя отвърна с поток от псувни, който ме беше шокирал — никога не бях чувал подобни думи.

— А какво ще кажеш за нещастника в мазето? — извика Бек. Виждах гърба му от преддверието, където стоях. — Ти го ухапа, Криста. Ти разруши неговия живот. И уби двама души. Просто защото те обидиха. Все се надявам да видя някакво разкаяние. Дяволите да го вземат, трябва ми гаранция, че това няма да се случи отново.

— Защо трябва да ти давам гаранции за каквото и да било? Някога ти да си ми давал нещо? — озъби се Криста. Раменете й се тресяха. — Наричаш себе си водач на глутница? Това не е глутница, а някакъв култ, величаещ личността ти. Отвращаваш ме. Ще правя каквото си пожелая. И ще си живея живота, както намеря за добре.

Гласът на Бек беше ужасяващо, наистина ужасяващо лишен от емоции, когато произнесе следващите си думи. Помня, че в онзи момент внезапно ми стана жал за Криста, защото знаех, че той спира да звучи разгневено, когато нещата наистина започнат да отиват на зле:

— Значи отказваш да ми обещаеш, че това няма да се случи отново?

Тогава тя погледна към мен… не, не към мен. През мен. Умът й беше някъде далеч, бягаше от реалността на нейното променящо се тяло. Можех да видя изпъкналите вени на челото й, забелязах растящите й нокти:

— Не ти дължа нищо. Върви по дяволите.