Тръпка [bg]

— Различно ли? — беше мой ред да се изненадам. — По какъв начин?

Тя сви леко рамене и ме погледна срамежливо:

— Ами не знам. Гордо, предполагам. Мисля, че е сладко. А това кой е?

— Шелби — отвърнах. Този път със сигурност не прозвучах гордо. — Разказвал съм ти за нея.

Грейс наблюдаваше лицето ми.

Споменът за последния път, когато се бяхме срещнали с Шелби, накара стомаха ми да се присвие.

— Двамата с нея не гледаме на света по един и същи начин. Тя смята, че да бъдеш вълк е дар.

Грейс кимна и аз й бях благодарен, че не задълба в темата. Прехвърлих набързо следващите снимки, повечето на Шелби и Бек, докато не стигнах до една, от която блестеше черната козина на Пол.

— Това е Пол. Водачът на глутницата ни, когато сме вълци. А това до него е Улрик — посочих сиво-кафявия вълк до Пол. — Той е нещо като лудия ми чичо. Немец. Псува непрекъснато. Много е забавен.

Всъщност може би трябваше да кажа „много беше забавен“. Не знаех дали това е последната му година, или в него има още едно лято. Спомних си смеха му, който наподобяваше излитащо ято гарвани, и колко много държеше на немския си акцент, сякаш без него нямаше да бъде Улрик.

— Добре ли си? — попита Грейс, изучавайки лицето ми.

Поклатих глава, загледан във вълците от снимките. Животни, видени през очите ми на човек. Моето семейство. Аз. Моето бъдеще. Тези снимки прогаряха граница, която все още не бях готов да пресека.

Осъзнах, че Грейс е положила ръка върху рамото ми и е опряла буза в моята, за да ме успокои, въпреки че изобщо не можеше да разбере какво ме притеснява.

— Ще ми се да ги беше срещнала — промълвих, — когато всички бяха хора.

Не знаех как да й обясня каква огромна част от моята личност съставляваха те, човешките им гласове и човешките им лица, техните миризми и форми, когато бяха вълци. Как да й обясня колко изгубен се чувствах сега, когато бях единственият, носещ човешката си кожа.

— Разкажи ми нещо за тях — промълви тя. Гласът й прозвуча приглушено, защото лицето й бе заровено в тениската ми.

Оставих ума ми да се зарее из спомените.

— Бек ме научи как да ловувам, когато бях на осем. Мразех този момент. — Спомнях си как стоя в хола на Бек, взирайки се в първото докосване на зимата, покрило с лед клоните на близките дървета, ярки и искрящи под лъчите на утринното слънце. Задният двор ми изглеждаше като някаква далечна, чужда и опасна планета.

— Защо го мразеше? — попита Грейс.