Танцът на Невестулката [bg]

37.

Закъри Скот Тейлър е много упорит, задълбочен и интелигентен репортер от „Уошингтън поуст“. Уважавам го изключително много. Безмилостният му цинизъм и скептицизъм ми идват малко прекалено, ако трябва да ги понасям ежедневно, иначе бихме могли дори да станем приятели. Все пак се разбираме много добре и му се доверявам повече, отколкото на другите журналисти.

Срещнах се с него същата вечер в бара „Айриш таймс“ на Еф стрийт, близо до „Юниън Стейшън“. Това заведение е анахронизъм, самотна тухлена постройка, заобиколена от модерни офис сгради. Закъри му вика „гаден бар, наподобяващ тоалетна, идеално място, където да се срещаме“.

В типичната за Вашингтон традиция аз от време на време се явявам в ролята на „достоверен източник“ на Закъри и сега също се канех да му разкажа нещо важно. Надявах се да се съгласи и да убеди редакторите си във вестника да пуснат историята.

— Как са Деймън и Джени? — попита Закъри, когато се настани срещу мен в тъмния ъгъл под стара снимка на мъж е цилиндър.

Закъри е висок, кокалест и изпит и малко прилича на мъжа от фотографията. Винаги говори прекалено бързо, така че думите му се застъпват. Съвсем лека следа от южняшки говор смекчава акцента му.

Сервитьорката най-после дойде до масата ни. Закъри поръча кафе, аз също.

— Две кафета? — попита тя, за да се увери, че ни е чула правилно.

— Две чаши от най-хубавото ви кафе — кимна Закъри.

— Това тук не е виенска сладкарница, ако не знаете.

Усмихнах се на жизнерадостта й, после на това, което Закъри ми бе казал — първите му думи към мен. Вероятно веднъж му бях споменал имената на децата си, но той имаше енциклопедична памет за всякакъв вид несвързана информация.