Танцът на Невестулката [bg]

— После сме ние! — извика Сампсън.

Играчите и на игрището, и край него си размениха погледи и няколко от тях се ухилиха на думите на Сампсън. Знаеха кои сме. Тупкането на топката не беше спряло.

Задната врата беше на игрището. Не бе необичайно отборът му да прекара целия следобед там, елиминирайки един след друг съперниците си. От четиринайсетгодишен Букър влизаше и излизаше от поправителни домове и затвори, но наистина бе добър баскетболист. В момента дразнеше един друг играч, който беше със сиво долнище и високи маратонки за баскетбол, гол от кръста нагоре.

— Нищо не струваш — викаше му Задната врата. — Махни тези църковни панталони. Ще те бия на бейзбол, на тенис, на всяка игра — нищо не струваш. Стига се мъчи.

Раким Пауъл наду реферската свирка, която винаги носеше със себе си. Той работи като съдия по футбол в свободното си време. Свирката е необичайна, но привлича внимание на шумни места. Играта спря.

Тримата отидохме при Букър, който стоеше край фаловата линия пред единия кош. Двамата със Сампсън бяхме по-високи от него, но това важеше и за повечето играчи. Това не му пречеше, той си оставаше най-добрият играч на игрището. Сигурно би могъл да бие и нас със Сампсън, ако играехме двамата срещу него.

— Ей, оставете братото на мира. Не е направил нищо — обади се един от по-високите играчи с плътен глас. Имаше затворнически татуировки по гърба и ръцете си. — Не е мърдал от тук.

— Вратата е тук цял ден — обади се още някой. — Тук е от няколко дни. Не е губил мач от дни!

Няколко от по-младите играчи се засмяха на тази шега. Сампсън се обърна към най-едрия мъжага на игрището.

— Я млъквайте всички. Стига с дрибълчетата. Убили са две малки момичета. Затова сме тук. Не ни е до игри.

Този, у когото беше топката, спря да дриблира и я взе в ръце. Игрището притихна. Сега се чуваше шумът от въжето на три момиченца, които подскачаха на тротоара до игрището и си пееха.

Преметнах ръка през рамото на Букър и го отведох настрани.

Сампсън продължи да говори.

— Букър, ще стане лесно и бързо и с приятелите ти ще се смеете на станалото още преди да сме си тръгнали.

— Да, ъ-хъ — кимна Джоузеф Букър, като се опитваше да запази спокойствие под изгарящите погледи, които бяхме забили в него със Сампсън.

— Говоря сериозно, дребен. Видял си нещо, което може да ни помогне за убийството на Тори Пювър и Марион Кардинъл. Съвсем просто е. Казваш ни какво знаеш и веднага си тръгваме.

Букър вдигна глава към Сампсън и присви очи намръщено, сякаш гледаше към слънцето.

— Нищо не съм видял. Чухте Люки, тук съм от няколко дни. Тези нещастници не могат да ме бият.

Вдигнах ръка и дланта ми спря на сантиметри от лицето му.

— Пуснал съм хронометъра, Букър, така че не ме прекъсвай. Обещавам ти, две минути и си тръгваме. Виж какво ти предлагам. Първо, ние си тръгваме, вие си довършвате играта. Второ, детективи Пауъл и Сампсън ще ти дължат една услуга. Трето, веднага ти даваме сто долара за времето и усилията. Часовникът тиктака — казах му. — Тик-так, тик-так. Лесни пари.