Танцът на Невестулката [bg]

— Господин Дейн е по-строг от теб, тате, по-строг е от госпожа Джонсън — ухили се хитро Джени. — Строг е като съдия.

Бях чувал, че Натаниъл Дейн е взискателен диригент, че хоровете му са сред най-добрите в страната и че повечето хористи извличат огромна полза от всеотдайното обучение и дисциплината. Момчетата вече се бяха подредили на сцената. Господин Дейн бе широкоплещест мъж, но сравнително нисък на ръст. Предположих, че е към сто и десет килограма при височина около метър и седемдесет. Беше с черен костюм и черна риза, закопчана до горе, без вратовръзка. Започна репетицията с няколко куплета от детски песнички, които не прозвучаха никак зле.

— Много съм щастлив за Деймън. Изглежда толкова горд там — прошепнах на Нана и Джени. — И е много красив.

— Господин Дейн ще прави и хор за момичета наесен — прошепна в ухото ми Джени. — Само гледай, тоест слушай. Ще вляза в него.

— Само така, момичето ми — кимна Нана и прегърна Джени. Старата жена знае как да насърчава хората.

Дейн извика високо:

— Не. Чувам рязко издишване. Не желая никакво издишване, господа. Искам чиста дикция и чист тон. Сребро и коприна. Без никакво издишване.

С ъгълчето на окото си изведнъж видях Кристин до вратата. Гледаше Дейн и момчетата, но после погледна към мен. Лицето й бе сериозно като на директорка, но само за момент. После се усмихна и ми намигна.

Отидох при нея. Сърцето ми щеше да изскочи.

— Това е моето момче — казах аз с престорена гордост, когато се доближих до нея. Беше облечена в мек сив костюм с панталон и розова блуза. Господи, бях толкова щастлив да я видя, да бъда с нея, да стоим заедно, да не правим нищо — все такива неща.

Кристин се усмихна. Всъщност тя се засмя леко.

— Той прави всичко толкова добре. — Кристин не пестеше нищо, нито добро, нито лошо. — Надявах се да дойдеш, Алекс — прошепна ми тя. — Точно в тази минута ми липсваше до полуда. Познато ли ти е това чувство?

— Да, чувството ми е изключително добре познато.

Хванахме се за ръце, докато хорът пееше Бах. Всичко изглеждаше толкова съвършено, чак не можех да свикна.

— Понякога… още сънувам онзи сън — как прострелват Джордж и той умира — прошепна тя, докато стояхме един до друг.

Съпругът на Кристин бе убит в дома им и тя го бе видяла как умира. Това бе една от основните причини да се колебае за връзката си с мен: страхът, че мога да бъда убит, докато съм на работа, и че мога да донеса насилието и ужаса в семейството.

— Спомням си всичко от онзи следобед, когато убиха Мария. Болката утихва с времето, но никога не си отива.

Кристин знаеше това. Тя знаеше отговорите на повечето въпроси, но обичаше да обсъжда нещата. И двамата бяхме такива.

— Но аз продължавам да работя тук, в „Саутийст“. Идвам в този район всеки ден. Бих могла да си избера някое хубаво училище в Мериленд или Вирджиния — каза тя.