Златният бряг [bg]

— Аха. Но какво от това, по дяволите.

Трябва да ви кажа, че Белароса определено не говореше с произношението на Лоукаст Вели, но не говореше и с чист бруклински акцент. Тъй като тук е от значение как говориш, научил съм се да различавам отделните акценти, както са направили и повечето хора, които познавам. Обикновено мога да позная по акцента от кой от петте квартала на града е даден човек или от кое от предградията. Понякога мога да кажа в кое първоначално училище е ходил или дали е бил в Йейл като мен. Франк Белароса не е учил в Йейл, но от време на време се появяваше нещо особено, почти ученическо в произношението му, ако не и в подбора на думите. Но в гласа му чувах най-вече улиците на Бруклин.

Противно на убежденията си, попитах:

— Къде сте живели преди да дойдете в Латингтаун?

— Къде ли? А, в Уилямсбърг. — Погледна ме. — Това е в Бруклин. Познавате ли Бруклин?

— Не много добре.

— Страхотно място. Беше страхотно. Твърде много… чужденци има сега. Израснах в Уилямсбърг. Цялото ми семейство е оттам. Дядо ми заживял на „Хейвмейър стрийт“, когато пристигнал.

Предположих, че дядото на мистър Белароса е пристигнал от чужда страна, без съмнение, Италия, и съм сигурен, че старите германци и ирландци в Уилямсбърг не са го приветствали за „добре дошъл“ с прегръдки и шницели. Когато този континент бил населен с индианци, първите европейци трябвало просто да ги избиват, за да разчистят място за себе си. Следващите вълни от имигранти си го осигурявали малко по-трудно; те трябвало да купуват или да наемат. Не смятах, че някоя от тези иронии интересува мистър Белароса, затова казах:

— Надявам се, че Лонг Айлънд ви харесва.

— Аха. Познавам Лонг Айлънд. Тук съм учил в пансион.

Той не ми предложи повече информация, а и аз не настоях, макар че се чудех в кой ли пансион е учил Франк Белароса. Помислих си, че може би така той нарича изправителния дом.

— Още веднъж ви благодаря за марулята — казах аз.

— Изяжте я бързо. Току-що е откъсната. С малко олио и оцет.

Питах се дали на конете ще им хареса без олио и оцет.

— Разбира се. Е…

— Това дъщеря ви ли е?

Белароса гледаше над рамото ми, затова хвърлих един поглед зад себе си и видях Сюзън да идва по пътеката. Обърнах се отново към Белароса:

— Жена ми.

— Нима? — Наблюдаваше Сюзън, докато се приближава. — Видях я веднъж да язди кон в имението ми.

— Тя понякога язди коне.

Той ме погледна.

— Ей, ако иска да язди из имението ми, окей. Вероятно е яздила там и преди да купя мястото. Не искам да си разваляме отношенията. Имам неколкостотин акра земя, а конските фъшкии са полезни за почвата, нали?

— Идеални са за розите.

Сюзън отиде направо при Франк Белароса и протегна ръка.

— Аз съм Сюзън Сатър — рече тя. — Вие сигурно сте новият ни съсед.

Белароса се поколеба за миг, преди да поеме ръката й, и аз сметнах, че мъжете в неговия свят не се ръкуват с жени.