Златният бряг [bg]

— Благодаря — отговорих.

— Отдавна ли живеете тук?

— От триста години.

— Какво означава това?

— Имам предвид семейството ми. Но това тук е построено от семейството на жена ми през 1906.

— Сериозно?

— Може да проверите.

— Аха. — Той се огледа. — Хубаво място.

Наблюдавах мистър Франк Белароса за момент. Той не бе от оня тип ниски и тантурести, прилични на жаба мъже, който понякога свързвате с образа на стереотипния дон на мафията. Напротив, имаше здраво телосложение, остри черти на лицето, тъмна кожа, хлътнали очи и крив римски нос. Косата му бе синьо-черна, на вълни, добре подстригана, изсивяла по слепоочията и без никакви белези на оплешивяване. Беше малко по-нисък от мен, но аз съм метър и осемдесет, така че той бе долу-горе със среден ръст. Изглеждаше ми на около 50 години, макар че бих могъл да проверя това някъде — в съдебните архиви например.

Имаше мека усмивка, която изглеждаше несъвместима със суровите му очи и бурната му история. Освен тази усмивка нищо във вида или поведението му не напомняше на епископ. Не ми се стори особено красив, но инстинктивно усетих, че някои жени може да го намерят привлекателен.

Франк Белароса отново насочи вниманието си към мен.

— Пазачът ви… как се казва?…

— Джордж.

— Аха. Той ми каза, че играете тенис, но може да вляза и да видя дали не сте свършили. Но че не трябва да ви прекъсвам играта.

По тона на мистър Белароса разбрах, че не е доволен от Джордж.

— Няма нищо — отговорих.

Джордж, разбира се, знаеше кой бе този човек, макар че никога не бе говорил за новия ни съсед. Джордж не само охранява портите, но и спазва един отдавна забравен етикет, според който една лейди или един джентълмен са добре дошли да минат през главните порти, но търговецът, дошъл по работа, или поканеният убиец трябва да влязат през черния вход, по-надолу по пътя. Ще трябва да кажа на Джордж да се успокои по отношение на мистър Белароса.

— Какво мога да направя за вас? — попитах аз.

— Нищо. Минах просто да ви видя.

— Много мило от ваша страна. Всъщност аз трябваше да ви посетя.

— Ах, така ли? Защо?

— Ами… Такъв е обичаят.

— Така ли? Още никой не ме е посетил.

— Странно. Може би не са сигурни, че сте там.

Този разговор вземаше неблагоприятна посока, затова казах:

— Е, благодаря, че се отбихте. И добре дошли в Латингтаун.

— Благодаря. Ей, една минутка още. Елате с мен, имам нещо за вас.

Той се обърна и ми даде знак да го последвам. Преди да тръгна след него, хвърлих бърз поглед назад към корта.

Белароса спря при кадилака си и отвори багажника. Очаквах да видя тялото на Джордж, ала вместо това Белароса извади една табличка с разсад и ми я подаде.

— Вземете — каза той. — Купих твърде много. Наистина ли нямате зеленчукова градина?

— Не. — Погледнах пластмасовата табла. — Но вече имам.