Брит-Мари беше тук [bg]

Полицаят кима веднага, все едно се критикува.

– Да, аз не знам нищо за тези неща. Разбира се, че не. Мъжът ти сигурно е прав.

Брит-Мари крие под завесата както косата си, така и бялата ивица на безименния си пръст. Насочва погледа си към градчето, в което дори жителите му не искат да живеят.

– И се забавлявате с футбол, доколкото разбирам – казва тя най-накрая.

Зениците на полицая се разширяват, а гласът му зазвучава така, сякаш той рецитира стихотворение:

– Сещам се за следния цитат: „Хората обичат футбола, защото това е инстинктивна игра. Ако вървиш по улицата и към теб се затъркаля футболна топка, ще я ритнеш. Поради същата причина се влюбваме – просто защото не знаем как да не го правим“.

Полицаят се усмихва отнесено.

– Кой го е казал? – чуди се Брит-Мари.

– Веднъж го чух от стария треньор на децата. Красиво, нали? – казва полицаят.

– Нелепо – казва Брит-Мари, въпреки че ѝ се иска да каже „поетично“.

Той хваща волана по-здраво.

– Разбира се, разбира се, просто исках да кажа, че... всички обичат футбол, нали? Така да се каже? – казва той накрая.

Сякаш така функционира светът.

Спират пред малка сива квадратна къща на два етажа. В един от дворовете от другата страна на пътя стоят две жени, които са толкова стари, че изглеждат така, сякаш живеят в градчето още отпреди то да стане градче. Подпират се на ролатори и зяпат подозрително полицейския автомобил. Свен им махва. Те не му махат в отговор. Дъждът е спрял, но Брит-Мари продължава да държи бамбуковата завеса над главата си. Свен позвънява на вратата на сивата къща. Отваря му сляпата жена, квадратна като къщата. Не че Брит-Мари би я нарекла „дебела“, естествено, но във всеки случай, жената държи шоколадов десерт в ръка.

– Здрасти, Банк – казва полицаят приятелски.

– Здрасти, Свен. Тя с теб ли е? – казва Банк равнодушно и посочва с бастуна си по посока на Брит-Мари.

– Да! Това е Брит-Мари – казва полицаят и прави радостен жест към Брит-Мари, все едно има смисъл да го прави.

– Стаята струва двеста и петдесет крони на седмица, без кредити. Можеш да я наемеш само докато продам къщата – изръмжава Банк и се прибира обратно, без да ги покани вътре.

Брит-Мари тръгва след нея, вървейки на пръсти, защото подът е толкова мръсен, че не иска да стъпва по него дори с обувки. Бялото куче лежи в антрето, обградено от нескопосано опакованите кашони, нахвърляни безразборно наоколо. Брит-Мари предполага, че това се дължи на небрежност, а не на факта, че тази „Банк“ е сляпа. Брит-Мари не си вади прибързани заключения, затова е сигурна, че слепите също могат да бъдат небрежни.

Навсякъде из къщата са окачени стари снимки на момиче с жълта футболна фланелка. На някои от тях то стои до стария мъж от снимките в развлекателния център. Тук изглежда по-млад, но Брит-Мари осъзнава, че трябва да е бил на нейната възраст, когато са го намерили на кухненския под. През последните години не е имала много хора около себе си, с които да сравнява възрастта си.