Оставих те да си отидеш [bg]

За следващата поръчка се оглеждам за чист участък от плажа. Работя бързо, събирам наръчи с пръчки от купчините, изхвърлени от водата. Когато и последният плавей е на мястото си, поглеждам с критично око творението си. Кичури от все още лъскави водорасли висят от краищата на пръчките и камъните, които съм използвала, за да направя рамка за написаното. Плавеите ограждат пространство от метър и осемдесет по дължина: достатъчно, за да побере въртеливите букви, които гласят Прости ми, Алис. Когато се пресягам, за да преместя една пръчка, Бо излиза от морето и лае развълнувано.

– Мирно! – провиквам се аз. Слагам ръка върху фотоапарата, който виси върху тялото ми, в случай, че скочи отгоре ми. Кучето не ми обръща никакво внимание, то бяга по брега към другия край на плажа и оставя мокри дири зад себе си. Целта му е човек, който върви по пясъка. Първата ми мисъл е, че това е мъжът с кучето, който ме беше заговорил преди време, но тогава той поставя ръцете си в джобовете на лъскавото си яке и аз си поемам рязко въздух, защото движението ми е познато. Как е възможно това? Не познавам никого тук, освен Бетан и Йестин, но този човек, който е на не повече от стотина метра от мен, върви целенасочено в моята посока. Виждам лицето му. Разпознавам го, макар че не знам кой е, и неспособността ми да се сетя откъде, ме прави уязвима. Усещам как в гърлото ми се надига паника и извиквам на Бо.

– Джена, нали така?

Иска ми се да побягна, но краката ми като че ли са пуснали корени. Прехвърлям наум всички хора, които познавам в Бристъл. Знам, че съм го срещала някъде преди.

– Съжалявам, не исках да те изплаша – казва мъжът и аз осъзнавам, че се треса. Наистина изглежда загрижен и се усмихва широко, като че ли за да се извини. – Патрик Матюс. Ветеринарят от Порт Елис – добавя той. В този момент си го спомням, както и начина, по който прибра ръце в джобовете на синята си престилка при първата ни среща.

– Съжалявам – най-накрая успявам да изрека аз, гласът ми е тих и несигурен. – Не те познах. – Поглеждам към празната крайбрежна пътека. Съвсем скоро хората ще започнат да пристигат, за да прекарат деня на плажа, подготвени за всякакви атмосферни условия със своите чадъри, слънцезащитен крем и прегради, които да ги пазят от вятъра. За първи път и аз се радвам, че сезонът е в разгара си и Пенфейш е пълен с хора: усмивката на Патрик е топла, но вече съм си патила от такава преди.

Мъжът се навежда, за да погали ушите на Бо.

– Май си свършила доста добра работа с този момък. Как го кръсти?

– Името му е Бо. – Не мога да се спра: правя две очевидни стъпки назад и веднага усещам как възелът в гърлото ми се разхлабва. Отпускам ръцете си, но те не ме слушат и вместо това се сплитат зад гърба ми.