Оставих те да си отидеш [bg]

Рей обу панталоните си и тръгна да търси кафе. Докато кипваше вода, чу стъпки в кухнята зад себе си и се обърна.

– Тате! – Люси обви ръце около кръста му. – Не знаех, че си буден!

– От кога си станала? – попита той, отлепи ръцете ѝ от себе си и се наведе да я целуне. – Съжалявам, че не успях да те видя, преди да си легнеш снощи. Как беше в училище?

– Добре, предполагам. Как беше на работа?

– Добре, предполагам.

Двамата се ухилиха един на друг.

– Може ли да гледам телевизия? – Люси задържа дъха си и го изгледа с умолителен поглед. Магс имаше строги правила относно гледането на телевизия рано сутрин, но все пак беше уикенд, а и щеше да остави Рей на спокойствие, за да поработи.

– Ох, върви.

Момиченцето се стрелна към дневната, преди баща ѝ да е променил решението си, и след малко се чуха гръмките звуци от някакво анимационно филмче. Рей седна на кухненската маса и включи блекберито си.

До осем часа беше прегледал повечето си имейли и си правеше втора чаша кафе, когато Люси дойде в кухнята да се оплаче, че е освирепяла от глад и да пита къде е закуската.

– Том още ли спи? – попита Рей.

– Да. Мързеланчо.

– Не съм мързелив! – разнесе се възмутен глас от стълбището горе.

– Такъв си! – изкрещя Люси.

Чуха се стъпки и Том заслиза по стълбите надолу, лицето му беше сънено, а косата му разрошена. Челото му беше цялото в петна.

– Не съм! – изкрещя в отговор той и блъсна сестра си.

– Ох! – изпищя Люси и в очите ѝ веднага се появиха сълзи. Долната ѝ устна затрепери.

– Не беше силно!

– Напротив, беше!

Рей изръмжа и се зачуди дали всички братя и сестри се биеха като тези двамата. Точно когато щеше да ги разделя насила, Магс дойде долу при тях.

– Да спиш до осем часа съвсем не е мързелуване, Люси – каза меко тя. – Том, не удряй сестра си. – Жената взе кафето на Рей. – Това за мен ли е?

– Да. – Съпругът ѝ постави отново вода на котлона. Погледна към децата, които стояха на масата и планираха какво ще правят по време на лятната ваканция, кавгата им беше забравена – поне в момента. Магс винаги успяваше да ги усмири по начин, който той така и не беше овладял.

– Как го правиш? – попита я Рей.

– Нарича се да бъдеш родител – отвърна тя. – Трябва да пробваш някой път.

Съпругът ѝ не се хвана на въдицата. Напоследък единственото, което правеха, беше да се критикуват, а той не беше в настроение за поредния дебат относно работата на пълен работен ден и родителстването на пълен работен ден.