Сътворението

Демокед се поклони ниско на бившия милетски ти-ран, след което двамата се целунаха в устата, както в Персия е прието да се поздравяват приятели с еднакъв ранг. Когато единият е с по-висок ранг, той подава само бузата си, а другият я целува. Строго погледнато, Хистией трябваше да подаде бузата си — като тиран на Милет стоеше по-високо от Демокед. Но гърците, гости на Великия цар, обикновено пренебрегват различията в ранга.

Демокед беше ревностен привърженик на Хипий.

— Познавам Хипий още като дете. Оттогава се виждаше, че е необикновена личност. Той е умен и едновременно с това справедлив, рядко съчетание за тиран. — Демокед се усмихна с беззъбата си уста. — В наши дни само Атина и Милет имат късмет с тираните си.

— Имаха късмет! — Хистией приличаше на черен буреносен облак. — Говори ли с Великия цар за Хипий?

— Опитвам се да му говоря. Но него Гърция не го интересува. Все за Индия приказва и за онези страни на изток от изток.

— Много земи делят Индия от Персия. — Хистией разреди с вода виното, което му бе донесла Лаида. — А по море Атина е съвсем близо до Милет.

Демокед кимна, после добави:

— А по море Италия е съвсем близо до Гърция. Всички знаете, че бях изпратен в Кротон да подготвя идването на Великия цар. Но той така и не дойде и аз се върнах вкъщи.

Говореше глупости. Естествено, не можеше да си признае, че всъщност бе изоставил службата си при Великия цар. Официално бягството му винаги се описваше като дипломатическа мисия, която получил от втората стая на канцеларията.

— Великият цар няма амбиции на запад. — Демокед дълго кашля в една кърпа. Рядко съм срещал лекар, който сам да не е постоянно болен.

— Като изключим Самос — отвърна Хистией. Повдигна вежди и за миг намръщеният израз изчезна от лицето му. — Този западен остров беше гръцки.

— Поликрат му създаде доста трудности. -Демокед разгледа кърпата си, явно търсеше следи от кръв. Погледнах и аз. Всички погледнахме. Но нямаше кръв и всички освен Демокед останахме разочаровани. — Аз, естествено, се разбирах с него — добави той. — Повечето хора го намираха за…

— Продажен, суетен, глупав — каза Лаида. — Все забравям, че и ти беше в двора на Самос. — Демокед се усмихна. В устата му се мъдреха три долни зъба, крепящи се на белезникави венци. Горни зъби изобщо нямаше. Преди ядене слагаше в устата си парче дърво, издълбано по такъв начин, че да прилепва към небцето. Така беше в състояние да сдъвче, макар и доста бавно, всичко освен много жилаво месо и много твърд хляб. Сега, на стари години, доста размишлявам за зъбите и последиците от липсата им. — Да, помня те като дете с баща ти — каза Демокед. — От Тракия бяхте, ако не се лъжа. Да, разбира се. Богатият Мегакреон. Сребърните мини. Да, точно така.

— Запознах се с мъжа си в двора на Поликрат — рече Лаида и лицето й доби тъжно изражение. — Това а единственото хубаво нещо, което си спомням от онова време. Мразех Самос. И Поликрат мразех. Той си беше чисто и просто един пират. Дори не се посвени да заяви на баща ми, че когато връщал на приятелите си откраднатите товари, те били по-щастливи, отколкото щели да бъдат, ако изобщо не им ги бил взимал.