Конспирация Да Винчи

Двата първи реда вече ми изглеждаха абсолютно ясни, но все още не можех да си обясня смисъла на думите „хищник“ и „стар храм“, а още по-малко последния ред. Внимателно сгънах листа и го поставих обратно в джоба, след което се отдадох на проучване на църквата, на която, макар да живея в съседство, никога не бях отдавал особено значение. Романският й кораб буквално е заличен под величествена декорация от XIX век, върху която са изобразени сковани и безизразни персонажи. Смътната светлина, проникваща в храма, е оцветена в дъното от тъмносиния блясък на малкото оригинални витражи. Направих пълна обиколка, като разгледах подробно параклисите, които ми се сториха в жалко състояние.

Като навлязох в трансепта, попаднах на интересно и богато илюстрирано пано, описващо миналото на абатството „Сен Жермен де Пре“ и неговата църква. Историята е забележителна. Църквата, основана през 542 г. от Шилдебел — син на Кловис, първи крал на Франция, е втората по старост базилика, изградена в Париж. В течение на няколко века е служела за некропол и за династична църква на кралската фамилия от династията на Меровингите. Разкриването на тази информация направо ме главозамая. Спомних си незабавно за коментара на Люсиен Совал за „Шифърът на Леонардо“: „Много често най-добрият начин за прикриване на дадена информация е да се поддържа курс, възможно най-близък до истината.“

В своята книга Дан Браун твърди, че Христос и Мария Магдалина са имали отроче и че това свещено поколение е родоначалник на династията на Меровингите. И ето че насочвайки се по моята собствена следа, бях стигнал до църквата, в която са погребани тези крале! Възможно ли е да са наследници на Христос? Към какво ли е искал да ме насочи Люсиен Совал? Дали не е искал да ми каже, че тази част от „Шифърът на Леонардо“ прикрива сериозна следа? Отново обиколих църквата, издирвайки внимателно въпросните гробове. За голямо огорчение не можах да ги открия. Тръгнах да търся някой свещеник, за да ме насочи, и в края на краищата попаднах в нещо като хранилище, където една възрастна дама с немощен и кротък вид продаваше някакви избелели пощенски картички. Тя любезно ме осведоми. Надгробните плочи на Меровингите били разрушени по време на революционните стълкновения, но гробовете все още съществували в подземието под олтара, където наскоро щяло да се проведе научно изследване на останките. Минута по-късно, връщайки се към олтара, открих заинтригуващ дървен капак, който вероятно покриваше стълба, водеща към подземието. Това ли беше входът към некропола? Мястото се виждаше отвсякъде. Не събрах смелост да се впусна наново в авантюра, подобна на перипетиите в „Сен Дьони“. Като приковах погледа си върху капака, си спомних за изречението от загадката: „В много стария храм хищникът лежи.“ „Много стария храм“ съвпада с църквата „Сен Жермен“, най-старата в Париж, все още непокътната. Но кой може да е „хищник“, който „лежи“? Терминът „лежи“ може да е свързан с гроб, а аз се намирах точно над гробовете на Меровингите. Животът на много от тях не е достоен за предполагаеми потомци на Христос, но не бих могъл също да ги нарека „хищници“… Разочарован, напуснах църквата и седнах да почина в кафето „Дьо Маго“16.