Отровите на короната
- Автор: Дрюон Морис
- Серия: les rois maudits #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровите на короната». Краткое содержание книги:
— Виждаш, нищо не се е променило — каза Мао̀.
— Не, нищо не се е променило — повтори Жана със свито гърло.
После се отправи към библиотеката, една от най-богатите в кралството, ако не се смятаха манастирските — в нея се пазеха дванадесет тома. Жана погали с пръст кориците… „Детствата на Ожие“, Библията на френски, „Жития на светците“, „Романът на Рьонар“, „Романът на Тристан“… Колко пъти бе разглеждала със сестра си Бланш хубавите оцветени миниатюри върху пергаментовите листа! А една от дамите на Мао̀ им четеше на глас…
— Тази тук я знаеш, нали… да, вече я бях купила тогава — рече Мао̀ и посочи „Романът на Виолетката“.
Тя се мъчеше да разсее неловкото чувство, обзело и тримата.
В този миг джуджето на Мао̀, което наричаха Жано Лудетината, влезе на дървеното си конче, което му бяха дали да язди из помещенията. Беше над четиридесетгодишно и имаше едра глава с големи кучешки очи и малко чипо носле. Стигаше едва до височината на масите; обличаха го в дреха, извезана с фигурки на животни.
Когато съзря Жана, то остана като втрещено; устата му се разтвори, но не изрече нито дума; после, вместо да започне да се премята, каквото беше задължението му, се спусна към младата жена и се просна на земята, за да целуне нозете й.
Твърдостта на Жана, самообладанието й изведнъж я напуснаха. Тя избухна в ридания, обърна се към граф дьо Поатие, видя, че той й се усмихва, и се хвърли в прегръдките му, хлипайки:
— Филип!… Филип!… Най-после съм при вас!
Суровата графиня усети леко пробождане в сърцето, задето дъщеря й се бе спуснала към съпруга си, а не към нея, за да заплаче от щастие.
„Че какво друго исках аз? — си каза Мао̀. — Най-важното е, че успях!“
— Филип, жена ви е уморена — рече тя. — Отведете я във вашите покои. Там ще ви донесат вечерята.
А когато минаха покрай нея, додаде по-тихо:
— Нали ви казвах, че ви обича!
Проследи ги с поглед, докато излязоха през вратата. После направи знак на Беатрис д’Ирсон да ги последва незабавно.
По-късно, през нощта, когато графиня Мао̀, за да се съвземе от уморителния ден, поглъщаше в леглото си шестото и последно ядене за деня, Беатрис влезе при нея с едва забележима усмивка на устните.
— Е? — каза Мао̀.
— Е, мадам, билето подействува така, както очаквахме. Сега спят.
Мао̀ се понамести върху възглавниците.
— Слава на бога — рече тя. — Събрахме отново втората двойка на кралството.
IV. ПРИЯТЕЛСТВОТО НА ЕДНА ПРИСЛУЖНИЦА
Минаха няколко седмици, почти спокойни за Артоа. Представителите на враждебните партии се срещнаха в Арас, сетне в Компиен и кралят обеща да издаде помирителното си решение преди Коледа. За известно време умиротворени, съюзниците се прибраха в мрачните си замъци.
Полята бяха тъмни и пусти, овцете блееха, сгушили се в ъглите на кошарите. Мъглявите декемврийски утрини приличаха на дименето на сурово дърво.
В заобиколения от гори дворец Венсен кралица Клеманс позна френската зима.
Следобед кралицата бродираше. Беше започнала голямо олтарно покривало с изображение на рая. Праведниците се разхождаха под равно синьо небе сред лимонови и портокалови дървета — рай, който много напомняше неаполските градини.
„Не ставаш кралица, за да бъдеш щастлива“ — си мислеше често Клеманс, като си повтаряше думите на своята баба Мария Унгарска. Всъщност не можеше да се каже, че беше нещастна; нямаше никакви причини да се чувствува нещастна. „Много греша — си казваше тя, — дето не благодаря всеки миг на твореца за всичко, което ми е дал.“ И все пак не можеше да си обясни тази умора, тъгата, скуката, които ден след ден тегнеха все повече върху нея.
Нима не беше заобиколена с внимание и грижи от всички страни? Седем придворни дами, подбрани из между най-благородните жени на кралството, и безброй прислужници се редуваха край нея, за да изпълняват и най-дребните й желания, да предугаждат и най-малкия и жест, да носят молитвеника й, да приготвят иглата й, да държат огледалото, да я загръщат с наметало, щом стане малко по-хладно…
Няколко конни куриери имаха за единствена задача да препускат между Неапол и Венсен, за да пренасят писмата, които тя си пишеше със своята баба, с чичо си крал Роберт и с всичките си роднини.
Клеманс имаше на разположение четири бели яздитни кобили със сребърни юзди и копринени поводи, из тъкани от златни нишки, а за по-дългите пътувания бе получила голяма колесница, толкова красива и пищна с пламтящите си като слънца колела, че редом с нея каретата на графиня Мао̀ приличаше на кола за сено. Не беше ли Луи най-добрият съпруг на земята? Когато при едно посещение във Венсен Клеманс заяви, че дворецът й харесва и че с удоволствие би живяла в него, Луи тутакси реши да установи резиденцията си там. Много дворяни последваха примера на краля и се настаниха в околностите. И Клеманс, която не бе имала никакво понятие какво представлява зимата във Венсен, сега не смееше да признае, че би предпочела да се прибере в Париж.