Отровите на короната

Макар да й беше противна мисълта, че наследява имотите на един обесен, нима можеше да ги откаже, когато те й бяха поднесени като дар на любовта, когато кралят държеше да прогласи тази любов в самата грамота на дарението — „за жизнерадостната и мила дружба, с която смирено и любезно ни дарява Клеманс…“?

Освен това той й приписа в собственост дворците Корбей и Фонтенбло. Като че ли всяка нощ, която той прекарваше с нея, трябваше да й носи нов замък. Да, без съмнение, месир Луи много я обичаше. В нейно присъствие той никога не проявяваше сприхавия си нрав и тя не проумяваше защо му бяха дали прякора „Вироглавия“. Между тях никога не избухваше кавга, никога не се стигаше до грубости. Бог наистина й бе дал добър съпруг.

И въпреки всичко Клеманс скучаеше и въздишаше, като изтегляше златните нишки от бродираните лимони.

Напразно се бе помъчила да прояви някакъв интерес към работите на Артоа, за който Луи понякога си говореше съвсем сам пред нея, крачейки из стаята.

Плашеше се от грубите задявки на Робер д’Артоа и от начина, по който й викаше „братовчедке!“, сякаш подвикваше на хайка кучета; за нея този мъж си оставаше преди всичко удушвач на лисици. Дразнеше я монсеньор дьо Валоа, който често й говореше:

— Е, племенничко моя, кога ще дарите кралството с наследник?

— Когато бог поиска, чичо — отговаряше тя кротко.

Всъщност тук тя нямаше приятели. Тъй като беше проницателна и лишена от суетност, долавяше корист в чувствата, които й засвидетелствуваха. Вече разбираше, че кралете никога не са обичани заради самите тях, че хората, които коленичат в нозете им, винаги търсят на килима някоя троха от властта.

„Не ставаш кралица, за да си щастлива; възможно е дори тъкмо защото си кралица, да не можеш да бъдеш щастлива“ — си повтаряше Клеманс същия следобед, когато монсеньор дьо Валоа с обичайната си припряна стъпка влезе при нея й каза:

— Племеннице моя, нося ви вест, която много ще развълнува двора. Етърва ви мадам дьо Поатие е бременна. Акушерките го потвърдиха отзарана.

— Много се радвам за мадам дьо Поатие — отвърна Клеманс.

— Тя ще ви бъде благодарна — продължи Шарл дьо Валоа, — защото не на друг, а на вас дължи положението, в което се намира сега. Ако не бяхте поискала помилването й в деня на сватбата, много се съмнявам, че Луи би й простил тъй скоро.

— Значи, бог ми показва, че съм сторила добре, щом като благославя този брак.

— Както изглежда, бог не бърза толкова да благослови вашия. Кога най-после ще се решите, племеннице моя, да последвате примера на етърва си? Жалко е наистина, че тя ще ви изпревари. Хайде, Клеманс, искам да ви поговоря като баща. Знаете, че не обичам да го усуквам, когато имам да кажа нещо… Добре ли изпълнява Луи задълженията спрямо вас?