Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)
- Автор: Албом Мич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Калоферова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)». Краткое содержание книги:
За Мич Албом този човек е Мори Шуорц, негов преподавател в колежа от преди двадесетина години.
Може би и вие като Мич сте прекъснали връзката с наставника си, докато сте търсили своя път, прозренията са избледнели, а светът е започнал да ви изглежда студен. Не ви ли се иска да видите отново този човек, да зададете значимите въпроси, които продължават да ви измъчват, да получите съвет за суматохата на всекидневието, също както навремето, на младини?
Мич Албом се е възползвал от своя втори шанс, преоткривайки Мори през последните месеци на неговия живот. С пълно съзнание за предстоящата му смърт, Мори и Мич се срещат всеки вторник в кабинета на преподавателя, също както навремето в колежа. Подновената им връзка се превръща в един последен „курс от уроци за живота“.
„Вторници с Мори“ представлява вълшебна хроника на техните прекарани заедно часове, чрез която Мич споделя със света последния нетленен дар на Мори.
— Давай парите — рекъл единият и извадил пистолет.
Уплашен, Чарли хвърлил портфейла си и хукнал да бяга. Тичал ли, тичал из улиците, докато стигнал до дома на свой роднина, където припаднал на верандата.
Инфаркт.
Починал още същата нощ.
Извикали Мори да идентифицира трупа. Той отлетял за Ню Йорк и отишъл в моргата. Завели го в мазето, в хладилната зала, където държали труповете.
— Това баща ви ли е? — попитал дежурният.
Мори погледнал трупа зад стъклото, трупа на човека, който го бил хокал, поучавал и учил на работа, който мълчал, когато Мори искал да говори, който бил казал на Мори да преглъща мълчешком спомените за майка си, когато той изгарял от желание да ги сподели с всички.
Той кимнал и си тръгнал. Ужасът от онази зала, разказваше той по-късно, отнел всичките му сили. Заплакал едва няколко дни по-късно.
И все пак смъртта на баща му помогнала на Мори да се подготви за собствената си смърт. Едно знаел със сигурност: ще падне голямо прегръщане, целуване, разговори и смях, и няма да остане нито едно неизречено „сбогом“ — всичко, което не могъл да направи с майка си и баща си.
Когато ударел последният час, Мори искал любимите му хора да са наблизо и да знаят какво става с него. Никой нямало да научи по телефона или с телеграма, нито да трябва да се взира през стъкленото прозорче в някакво си непознато, студено подземие.
В южноамериканските тропически гори живее темето десана, което схваща света като постоянна величина от енергия, изпълваща всички живи същества. Всяко раждане следователно означава смърт, а всяка смърт води до раждане. По такъв начин енергията във вселената си остава непроменена.
Когато ловуват, хората от племето десана знаят, че убитите от тях животни оставят празнина в кладенеца на вселената. Но те вярват, че тази дупка ще бъде запълнена от душите на ловците десана, когато те умрат. Ако хората не умираха, нямаше да има птички и риби, които да се раждат. На мен тази идея много ми харесва. На Мори също. Колкото повече наближава мигът на последното сбогуване, толкова повече му се струва, че всички сме създания, населяващи една и съща гора. Каквото вземем, трябва да го възстановим.
— Справедливо е — казва той.
Десетият вторник
Разговаряме за брака
Доведох на Мори гостенка. Съпругата ми. Молеше ме да го направя още от първото ми посещение.
— Кога ще ме запознаеш с Джанин? Кога ще ми я доведеш?
Винаги намирах разни извинения до преди няколко дни, когато се обадих да го чуя как е.
Нужно му беше доста време да стигне до телефона. А когато успя, чух суетене край слушалката, която някой трябваше да държи до ухото му. Вече не можеше сам да я държи.
— Здравеййй — задъхано успя да изрече той.
— Добре ли си, треньоре?
Чух го как издиша.
— Мич… днес треньорът ти… не е в особено добра форма.
Напоследък спял все по-трудно. Нужно му било да диша с кислородния апарат почти всяка нощ, а кашлицата му била направо ужасяваща. Пристъпите продължавали понякога цял час и не се знаело дали въобще ще престанат. Той винаги казваше, че ще умре, когато болестта обхване белите му дробове. Потреперих при мисълта, че смъртта е толкова близо.
— Ще се видим във вторник, рекох. Тогава ще си в по-добра форма.
— Мич.
— Да.
— При теб ли е съпругата ти?
Тя седеше до мен.
— Дай ми я. Искам да чуя гласа й.
Да ви кажа, имам късмет да живея с жена, надарена със значително по-голямо милосърдие от мен. Макар да не се познаваше лично с Мори, тя взе слушалката — аз на нейно място щях да тръсна глава и да прошепна: „Няма ме! Няма ме!“ — и само след миг тя си говореше със стария ми преподавател сякаш се познаваха от училище. Почувствах го, макар че не чувах нищо повече от „Аха… Мич ми е казвал… О, да, благодаря…“
После затвори и рече:
— Следващия път и аз идвам с теб.
И това беше.
И сега двамата седяхме в кабинета на Мори край лежащия му стол. По собствените му думи, Мори бил безопасен като кавалер, и макар често да се налагаше да спираме заради кашлицата му или за да използва тоалетната, той черпеше нови сили от присъствието на Джанин в стаята. Разглеждаше сватбените ни снимки, които Джанин беше донесла.
— Значи си от Детройт — рече Мори.
Да, потвърди Джанин.
— Преподавал съм в Детройт една година, в края на четиридесетте. Сещам се за една смешна случка от това време.
Спря да си издуха носа. Пресегна се неуверено за хартиена кърпичка, аз му я подадох и той се изсекна немощно. Притиснах я лекичко към ноздрите му, после я издърпах, както майка помага на дете на задната седалка в колата.