Денят на възраждането
- Автор: Комацу Сакьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Холодович
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят на възраждането». Краткое содержание книги:
Романът „Денят на възраждането“ е доказателство как един талантлив писател фантаст, какъвто е Сакьо Комацу (род. 1931 г.), чрез силата на своето въображение и прогностичната си интуиция може не само умело да изгради завладяващо и динамично повествование, но и да внуши, че не бива да се допуска една нелепа случайност да предизвика гибелта на човечеството.
В края на краищата Бил не замина за Пъгуош. Но причината не беше в грипа. Шефовете го извикаха на разговор, тъй като бяха възникнали някои съмнения относно смъртта на Брет.
Щата Мериленд, Форт Детрик
Черният крайслер се движеше величествено покрай високата бетонна ограда. Когато стигнаха до вратата, пред която дежуреше едър войник, трябваше да изчакат, докато охраната провери документите на офицера и огледа колата отвътре.
— Това какво е? — обърна се подполковник Ф. (офицерът в колата бе той) към шофьора, който също работеше в Разузнавателното управление на армията.
От другата страна на пътя стояха седем-осем души, вперили погледи в централната врата. Някои бяха млади, но повечето бяха на средна възраст и старци. Виждаше се дори и една жена с обувки с нисък ток.
— Тези са наблюдатели, господин подполковник.
— Наблюдатели?
— Да, господин подполковник.
Подполковник Ф. хвърли смразяващ поглед към групата. Трима стояха прави, други двама се бяха облегнали на оградата, двама разговаряха, а един се разхождаше напред-назад. Сега всички гледаха колата. И това пред вратата на Вирусологичния институт на армията на САЩ…
— Но какво правят тези?…
— Нищо, господин подполковник. Само наблюдават.
— Наблюдават ли? Какво?
— Това здание.
На челото на подполковника набъбна една вена. Шофьорът продължи:
— Вече седем-осем години само наблюдават, нищо друго.
— Това е враждебно отношение към армията.
— Изглежда, не е така. Не правят нищо особено, не вдигат лозунги. Само…
— Само… какво само?
— Може би просто са разтревожени.
Подполковник Ф. още веднъж погледна към наблюдателите. Те не говореха, а само наблюдаваха внимателно вратата. Приближи се дебела старица с шапка със смешни украшения и се присъедини към групата. От безмълвието им, от втренчените погледи човек наистина започваше да се притеснява.
— Защо не ги изгонят?
— Колкото и да ги гонят, пак идват. Освен това само наблюдават. Не може да ги спреш.
— Проверени ли са досиетата им?
— Трябва да са проверени. Обикновени хора… Чувал съм, че дори нямали ръководител…
— Това са червени — рече подполковник Ф. с решителен тон. — Или най-малко „розови“.
Подполковникът все повече се разгневяваше. Нима няма закон, по който тези типове да бъдат подведени под отговорност? Ако сред тази компания се породят някакви бунтовни настроения… Подполковникът затвори очи и се замисли как да разпръсне групичката. Та работата на института е нужна за отбраната на страната. Почти в целия свят се вършат подобни неща. Ако Америка изостане в изследванията, ние, военните, няма да можем да изпълним своя дълг. Какво трябва да се направи, за да се накарат тези сантиментални типове да го разберат? Тия пацифисти, обичащи красивите думи…
Изведнъж му се стори, че някой изрече „убийци“. Подполковник Ф. се стресна. Не, само му се е сторило. С крайчеца на окото си забеляза момиченце с руси разпуснати коси, което тичаше. Той нервно приглади мустаците си. Чувството, че в тила му са се впили погледите, проникващи и през стъклото на колата, не изчезваше.
Войникът даде знак и колата влезе през вратата. Хората продължаваха мълчаливо да гледат.
В една от стаите на зданието, където бяха окачени табелки „Влизането забранено!“ и навсякъде стояха на пост войници, подполковник Ф. се срещна със заместник-директора на института, висок, плешив мъж. Беше военен лекар със звание бригаден генерал.
— Аа… — рече заместник-директорът. — Казаха, че си заминал.
— Само около месец бях на инспекция в Африка — отговори подполковникът и на лицето му се изписа отвращение. — Там си е същото както и преди. Същинска кочина. — Той кихна.
— И тебе ли те хвана — засмя се заместник-директорът. — Ваксинирал ли си се?
— Да, но не действува. Сегашният грип е опасна работа.
— При вас чу ли се… — заместник-директорът свъси вежди. — Навсякъде говорят, че „тибетският“ грип се причинявал от вирус, създаден в някаква страна за водене на бактериологична война…
Подполковник Ф. поклати глава.
— Сред гражданското население ли са плъзнали такива слухове?
— Не, вероятно сред специалистите, но…
— Това е злоумишлена демагогия — подполковник Ф. си спомни групата пред вратата на форта. — Нима може да има такива, които говорят подобно нещо? Ще проверим. Първо, вирусът на грипа не е пригоден за водене на бактериологична война.
— Не — заместник-директорът преплете пръстите на двете си ръце и се втренчи в подполковника. — Пригоден е!…
Ф. се смръщи.