Денят на възраждането
- Автор: Комацу Сакьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Холодович
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Денят на възраждането». Краткое содержание книги:
Романът „Денят на възраждането“ е доказателство как един талантлив писател фантаст, какъвто е Сакьо Комацу (род. 1931 г.), чрез силата на своето въображение и прогностичната си интуиция може не само умело да изгради завладяващо и динамично повествование, но и да внуши, че не бива да се допуска една нелепа случайност да предизвика гибелта на човечеството.
Подполковникът незабелязано натисна бутона под масата. Майер, хапейки ръце, продължаваше да говори.
— Като използувахме научните изследвания в областта на раковите заболявания и молекулярната биология, въведохме в употреба четири нови бактериологични оръжия. Изследванията на бактериологичното оръжие В от групата вируси са същинско блато. Докато биологията и терапията напреднат дотам, че да се справят с тях, унищожителната им мощ ще се увеличи. Аз…
Вратата се отвори и влезе заместник-директорът. Той студено погледна Майер и попита:
— Какво има?
— Племенникът ми, изглежда, се е преуморил — рече подполковникът. — Бих искал да ви помоля да му дадете малко отпуск.
— С удоволствие — отговори заместник-директорът. — От нашата работа човек се пренатоварва психически И е опасна, и е секретна, моите нерви също не са много в ред.
— Ед, върни се в стаята си — каза подполковникът — и напиши молба за отпуск.
— Аз… — Майер се надигна, като сподави вика си.
— Е, добре, остави всичко на мен! — високо отвърна подполковникът и сложи ръка върху рамото на племенника си. Заместник-директорът отвори вратата и рече:
— Починете си добре! Може да отидете на риболов в Маями.
Щом Майер, навел глава, излезе от стаята, подполковникът се обърна, към заместник-директора.
— Заповядай на хората си от полицейския отдел да следят Ед!
— Защо?
— Трябва още отсега да започнат наблюдението.
Заместник-директорът натисна копчето на вътрешния телефон и даде кратко нареждане. Подполковникът се бе изправил до прозореца и гледаше навън. Някъде пееха птички.
— Какво се е случило? — угрижено попита заместник-директорът.
— Не чу ли какво си говорихме?
— Мислех, че са семейни работи… Подполковникът бе зареял поглед навън и сякаш не се решаваше да започне.
— Ти какво мислиш за този РУ или как ги наричате тези бактерии?
— Откраднатите ли? Това е материалът, който беше взет от Космоса и донесен от института в Брукс, а Ед го изследваше — заместник-директорът сплете пръстите си. — Няма нищо особено. Ако действително англичаните са откраднали от нас тези нови видове бактерии и, както твърди Ед, по-късно са ги усъвършенствували, това означава, че нашият институт не може да мери сили с Англия. Май трябва да понаплескаме Ед. Но е възможно, поради неврозата си, Майер да преувеличава застрашителната им сила. Защото се чувствува и виновен, че ги е откраднал асистентът му…
— Той ли е най-отговорното лице в тази секция?
— Да! Макар да ги наричаме секции, ние сме само опитен институт и хората, които работят тук, не са много. Защо?
Подполковникът се обърка. „Може би нарочно крият от мен действителния резултат от опитите? Или пък Ед поради неврозата си преувеличава и бълнува.“
— Във всеки случай… — събрал решителност, подполковникът се обърна. — Ако говорим открито, Ед е във влошено психическо състояние.
— „Опасна и секретна работа“… Разбираш ли, подполковник? Няма нищо странно в това. Ти работиш от доста време в Министерството на отбраната. Нима не знаеш, че на психологическите тестове, които се провеждат всяка година, пропадат повече от десет процента от персонала, обслужващ ядреното оръжие? А мнозина отпадат и при тестовете за преминаване в по-висок чин. И тук е така. Ако провеждахме строго тестуване, може би повече от половината служители тук щяха да бъдат признати за опасно болни.
— В такъв случай необходимо е това положение да се узакони и всички, които работят по създаването на отровни газове и бактериологично оръжие, да преминават през тестове — каза подполковникът. — Но във всеки случай засега не бива да оставяме Ед без наблюдение. Може да направи нещо.
— Ще го следим известно време.
— Не! — подполковникът захапа мустака си. От високата температура лицето му се бе зачервило и изпотило. — Аз ще напиша вместо него молба за отпуск. А след това, по твоя заповед, искам да го оставиш да си почине тук.
С леко трепереща ръка подполковникът бързо написа заявлението. Хвърляйки бегъл поглед към листа, заместник-директорът присви очи и попита:
— Действително ли е твой племенник?
— Наистина ми е племенник и искам да го предпазя от опасност, докато не е още късно — отговори подполковникът. — Рийгън… приятели сме от много години и затова послушай какво ще ти кажа. Честно казано, от гледна точка на опазване на държавната тайна би трябвало аз да издам заповедта непосредствено на моите подчинени. Но не бих искал това да се разчува. Ето защо ти подготви заповед за неговото излизане в отпуск.