Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
Така е от цели три часа. А все още нямам представа каква ще бъде вечерята. Досега вече изхвърлих шоколадовото суфле, което се скапа, два тигана с прегорял лук и една тенджера със замразени праскови, от които ми се догади само като ги гледах.
Нямам представа какво ще излезе. Нямам и достатъчно време, за да разбера какво не е наред. Нямам и желание да правя анализ. Всеки път, щом нещо не се получи, аз изхвърлям проблемното нещо и започвам отново.
Семейство Гайгър нямат представа какво става в кухнята им. Двамата пият кротко шери в хола. Мислят си, че всичко е наред. Преди около половин час Тршп се опита да влезе в кухнята, но аз успях да я прогоня навън.
След по-малко от час двамата с Еди ще се настанят в трапезарията в очакване на изискана вечеря. Ще разстелят салфетките, изпълнени с очакване, ще си сипят минерална вода.
Усещам как ме обзема истерия. Знам, че няма да успея. Въпреки това не мога да се откажа. Все си мисля, че ще стане някое чудо. Нещата ще се подредят. Все някак ще се справя.
Господи, сосът извира!
Затварям вратата на фурната, грабвам лъжица и започвам да бъркам. Та той представлява доста гнусна на пръв поглед кафява вода на буци. Отварям трескаво шкафовете, за да открия нещо, което да сипя вътре. Брашно. Царевично брашно. Нещо такова ми трябва. Това ще ми свърши работа. Грабвам малко бурканче и сипвам енергично от бялата пудра, а след това избърсвам потта от челото си. Добре. Ами сега какво?
В този момент си спомням за белтъците, забравени в купата. Грабвам готварската книга и прокарвам пръст по страницата. Промених десерта на целувки с яйчен крем, след като прочетох, че се правели много лесно.
Дотук добре. Ами после? „Поставете стегналите се целувки в соса, пресипан върху готварско фолио.“
Поглеждам в купата. Да са се стегнали, значи. Моите са в течно състояние.
Трябва да се получат, повтарям си отчаяно аз. Просто трябва да се получат. Следвах инструкциите много внимателно. Може би течността е по-гъста, отколкото изглежда. Може би като започна да я пресипвам, ще се стегне, както обикновено става според кулинарните закони на физиката.
Започвам бавно да пресипвам в тавичката.
Не се сгъстява. Разлива се на бяло лепкаво езерце и започва да капе по пода.
Нещо ми подсказва, че целувките с яйчен крем няма да са готови за вечерята в осем.
Лепкава капка плосва върху крака ми и аз надавам отчаян вик. Готова съм да ревна. Защо не се получи? Толкова внимателно изпълних всичко! В гърдите ми започва да се надига дълго потискана ярост и заплашва да изригне. Яростта е насочена към мен, към противните подли белтъци, към готварските книги, към готвачите и към храната… Насочена е най-силно към онзи, посмял да напише, че целувките са „лесна работа“…
— Не са! — крясвам аз. — Изобщо не е вярно! — Запокитвам книгата към другия край на кухнята и тя се удря във вратата.
— Какво по дяволите! — възкликва мъжки глас, пълен с изненада.
В следващия миг вратата се отваря и на прага застава Натаниъл. Краката му са като яки дървета, а косана му блести на залязващото слънце. Носи раница и изглежда, се кани да се прибира. — Всичко наред ли е?
— Наред е — отвръщам стреснато аз. — Всичко е наред. Благодаря те. Много ти благодаря. — Махвам пренебрежително с ръка, но той дори не трепва.
— Чух, че приготвяш изискана вечеря — отбелязва той, докато оглежда хаоса.
— Да, точно така. В моменат съм в най… най-сложния етап от… ъъъ… — Поглеждам към котлона и писвам. — Мама му стара. Сосът!
Нямам представа какво става. От тигана извират кафяви мехурчета, потекли са по печката и преливат към пода. Все едно, че варя каша във вълшебно гърне, което не спира да бълва.
— Дръпни го от огъня, за бога! — възкликва Натаниъл. Грабва тигана и го премества. — Какво, по дяволите, е това чудо?
— Нищо! — отвръщам аз. — Най-обикновени съставки…
Натаниъл вече е забелязал малкото бурканче на плота. Грабва го и го зяпва изумен.
— Бакпулвер? Сипала си бакпулвер в соса? На това ли ви учат в… — Той млъкна и подушва. — Чакай малко. Нещо изгаря.
Наблюдавам безпомощно как отваря долната фурна, грабва домакинска ръкавица и с един замах вади платото, пълно с нещо като дребни черни куршуми.
Господи! Грахът. Съвсем го забравих.
— И какво се предполага, че е това? — пита той, изпълнен с почуда. — Заешки барабонки ли?
— Грах — отвръщам аз. Бузите ми горят, но аз вирвам брадичка и се опитвам да спася поне малка част от достойнството си. — Полях го с олио и го пъхнах във фурната, за да се… разтопи.