Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
Натаниъл ме е зяпнал.
— Да се разтопи?
— Да омекне — бързам да се поправя аз.
Натаниъл оставя подноса и скръства ръце.
— Ти имаш ли някаква представа от готвене? — пита той.
Преди да му отговоря, откъм микровълновата долита впечатляващ трясък.
— Господи! — писвам ужасена аз.
— Боже господи! Това пък какво беше? — Натаниъл наднича през прозорчето.
— Какво си сложила вътре? — пита той. — Нещо току-що се взриви.
Опитвам се да си спомня. Какво бях сложила в микровълновата? Всичко ми се струва като в мъгла.
— Яйцата! — спомням си аз. — Трябваха ми твърдо сварени яйца за канапето.
— И си ги сложила в микровълновата? — пита натъртено той.
— Исках да стане по-бързо! — Изкрещявам аз. — Опитвах се да си спестя малко време!
Натаниъл изключва микровълновата от контакта, облъща се към мен и дори не крие колко е изумен.
— Нямаш никакво представа от готвене! Всичко това е лъжа и измама! Ти не си никаква икономка. Нямам представа какво си намислила…
— Нищо не съм намислила! — отвръщам шокирана аз.
— Семейство Гайгър са добри хора. — Той не откъсва очи от мен. — Няма да ти позволя да ги използваш.
В този момент забелязвам, че е готов да ги защити на всяка цена. Господи! Какво ли си мисли? Сигурно е решил, че съм отявлена мошеничка.
— Виж… моля те. — Потривам потното си лице. — Не се опитвам да ги обера и измамя. Наистина не мога да готвя. Озовах се тук, защото стана… недоразумение.
— Недоразумение ли? — Той се намръщва подозрително.
— Да — отвръщам аз малко по-остро, отколкото ми се иска. Отпускам се на стола и разтривам кръста си, защото е започнал да се схваща. Едва сега усещам колко съм изтощена. — Трябваше да избягам от… нещо. Трябваше да намеря къде да прекарам нощта. Семейство Гайгър решиха, че съм икономка. На следващата сутрин се почувствах виновна. Казах си, че е най-добре да издържа до обяд. Нямам намерение да остана. Няма да взема пари от тях, ако това си мислиш.
Той мълчи. Най-сетне вдигам поглед. Натаниъл се е облегнал на плота и е скръстил едрите си ръце. Мрачното му лице се е поотпуснало. Той бърка в раницата и вади бутилка бира. Подава ми я, но аз клатя глава.
— И от какво се опитваш да избягаш? — пита той, докато отваря бирата.
Усещам как нещо в мен се свива. Не мога да му разкажа истината.
— Просто… така се случи… — Свеждам поглед.
Той отпива дълга глътка бира.
— Неприятна връзка ли?
В първия момент не смея да проговоря. Мисля си за безкрайните години, прекарани в „Картър Спинк“, за всичко, което съм пожертвала, на което бе сложен кръст с един триминутен телефонен разговор.
— Да — отвръщам бавно аз. — Доста неприятна връзка.
— Колко време продължи?
— Седем години. — За свой ужас усещам как сълзите ми по тичат сами. Нямам представа откъде се взеха. — Извинявай — хлипам аз. — Денят беше доста стресиращ.
Натаниъл рови в раницата, вади пакетче кърпички и ми подава една.
— Добре че си се отървала — заявява спокойно той. — Няма смисъл да търпиш. Както няма смисъл да гледаш назад.
— Прав си. — Избърсвам очи. — Просто трябва да реша какво ще правя оттук нататък. Не мога да остана тук. — Посягам към бутилката коантро, от което трябваше да сипя в шоколадовото суфле, сипвам в първата черупка от яйце и го изпивам.
— Семейство Гайгър са добри работодатели — казва Натаниъл и леко свива рамене. — Можеше да попаднеш на лоши хора.
— Знам. — Усмихвам се немощно. — За съжаление не мога да готвя.
Той оставя бутилката на плота и избърсва уста. Ръцете му са чисти, но под ноктите се е набила кал, а също и на местата, където кожата му е напукана.
— Ще поговоря с мама. Тя умее да готви. Може да те научи на най-основното.
Поглеждам го недоумяващо и едва сдържам смеха си.
— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да остана? Аз съм просто една измамница, която си призна, защото нямаше накъде. — Клатя глава и се мръщя заради вкуса на коантрото, полепнал по небцето ми. — Трябва да си вървя.
— Жалко. — Той свива рамене. — Щеше да е приятно тук да работи човек, който знае английски и прави такива страхотни сандвичи — добавя той напълно сериозно.
Не се сдържам и се усмихвам.
— Доставиха ги.
— А-ха. Чудех се аз…
Някой почуква тихо на вратата и двамата с него вдигаме очи.
— Саманта? — Гласът на Триш е тих и настойчив. — Чуваш ли ме?
— Ами… да — провиквам се аз. Гласът ми е напрегнат.
— Не се безпокой, няма да вляза. Не искам да те притеснявам! Сигурно си на много важен етап от процеса.
— Може и така да се каже…
Срещам погледа на Натаниъл и усещам как ме сграбчва истерия.