Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
— И здравно осигуряване — добавя Триш.
И двамата ме гледат, очите им са изпълнени с очакване. Извръщам се към Натаниъл, който е наклонил глава, сякаш иска да каже „Защо не?“.
Обзема ме странно чувство. Трима човека за десет минути ми казаха, че искат да остана при тях.
Мога да остана. Съвсем просто е.
Не можеш да готвиш, напомня ми тъничък гласец. Не знаеш как да чистиш. Ти не си икономка.
Мога да се науча. Мога да науча всичко необходимо.
Мълчанието прераства в напрежение. Дори Натаниъл не откъсва очи от мен.
— Ами… добре. — Усещам, че се усмихвам. — Добре. Щом искате… ще остана.
По-късно същата вечер, след като изядохме поръчаната по телефона китайска храна, аз изваждам мобилния, обаждам се в офиса на мама и изчаквам да се включи телефонният секретар.
— Всичко е наред, мамо — започвам аз. — Не е нужно да използваш връзките си и да молиш за услуги. Вече си осигурих работа. — След тези думи затварям.
Все едно, че съм изгорила моста с миналото.
Чувствам се свободна.
10
Единствената ми задача в момента е да се науча как да бъда икономка.
На следващата сутрин нагласявам часовника да звъни рано и слизам в кухнята преди седем, облечена в униформа. Над градината е надвиснала мъгла, не се чуват никакви звуци освен гласовете на две свраки, които се карат на поляната. Имам чувството, че в този час съм единствената будна.
Колкото е възможно по-тихо изпразвам съдомиялната и прибирам всичко в шкафовете, след това подреждам столовете под масата. Сетне се заемам с кафето. Озъртам се и оглеждам гранитните плотове.
Това е моето царство.
Не го усещам като моето царство. Това е страховитата кухня на някой друг.
Какво да правя? Не мога да стоя просто така. Трябва да си намеря някаква работа. Погледът ми попада на стар брой на „Икономист“, пъхнат на стойката за списания край масата, и аз го дръпвам. Преглеждам го и се зачитам в интересна статия за международния финансов контрол, докато пия кафе.
След малко от горния етаж долита някакъв звук и бързо оставям вестника. Икономките не би трябвало да четат статии за международния финансов контрол. Те би трябвало да се суетят из кухнята, да бъркат конфитюр или нещо подобно.
Само че тук шкафът е зареден с най-различни видове конфитюри и сладка. Да не говорим, че нямам представа как се прави конфитюр.
Какво друго? С какво се занимават икономките по цял ден? Оглеждам кухнята и ми се струва съвършено чиста. Хрумва ми, че мога да направя закуска. Само че не знам какво ще искат…
Изведнъж си спомням какво беше вчера сутринта. Триш ми направи чаша чай.
Защо днес да не й направя аз чай! Може би двамата чакат на горния етаж, потропват неспокойно с пръсти и се питат: „Къде е проклетият чай?“
Бързо слагам чайника на печката и след това приготвям чай и за двамата. Поставям чашки и чинийки на един поднос и след кратко колебание добавям няколко бисквити в една чинийка. След това се отправям на горния етаж и тръгвам по притихналия коридор към спалнята на Триш и Еди. Спирам пред вратата им.
Ами сега какво?
Ами ако още спят и ги събудя?
Ще почукам дискретно, решавам аз. Точно така. Ще почукам тихичко и внимателно, както подобава на една икономка.
Вдигам ръка, за да почукам, само че подносът е прекалено тежък, за да го задържа само с една ръка, и се чува подозрително звънтене, когато започва да се килва на една страна. Обзета от ужас, успявам да го хвана тъкмо когато чайникът се плъзва към ръба. Цялата потна, оставям всичко на земята, вдигам ръка и почуквам много тихо, а след това отново вдигам подноса.
Няма отговор. Какво да правя?
Колебливо почуквам отново.
— Еди! Престани! — Иззад вратата долита гласът на Триш.
Господи! Какво ли правят, та не ме чуват?
Започва да ми става много горещо. А подносът е ужасно тежък. Не мога цяла сутрин да вися пред спалнята им, понесла чай и бисквити. Дали просто да не се… оттегля?
Каня се да се обърна и да се спася в кухнята. В същия момент ме връхлита решителност. Няма да стане. Не бъди такава смотана пъзла. Направила съм чай и ще им го занеса. Най-малкото ще им го предложа. Те ще преценят сами дали да ме отпратят.
Стисвам здраво подноса и с единия му ъгъл блъсвам здраво вратата. Не може да не чуят това.
След миг се чува гласът на Триш:
— Влез!
Залива ме вълна от облекчение. Всичко е наред. Те ме очакват. Знаех си аз. Успявам да завъртя топката, като подпирам подноса на вратата. Отварям и влизам в стаята.