Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
— Моля ви, недей… — започвам аз объркана и напълно отчаяна. — Моля ви, дайте ми още един шанс. Допуснала съм грешка. Една-единствена грешка.
— Адвокатите от „Картър Спинк“ не допускат грешки, Саманта. Нито пък бягат от вече допуснатите грешки.
— Знам, че не биваше да бягам. Знам — Цялата треперя. — Само че бях в шок… Не мислех трезво…
— Ти опетни репутацията на фирмата и заличи всичко, което бе постигнала досега. — Гласът на Кетърман става още по-остър, сякаш и на него му е трудно. — Заради твоето недоглеждане и небрежност клиентът ни загуби петдесет милиона лири. А след това изчезна нанякъде, без да кажеш и дума. Саманта, не може да очакваш друго развитие!
Последва дълго мълчание. Подпряла съм чело на дланта си. Опитвам се да дишам.
— Не — отвръщам най-сетне аз. Свърши. Всичко свърши.
Кетърман започва да нарежда коронната си реч за среща с отдел „Труд и работна заплата“, но аз не го слушам. Стаята се върти около мен и аз едва успявам да си поема въздух.
Всичко свърши. С кариерата ми е свършено. Свършено е с всичко, към което се стремя от дванайсетгодишна. Няма го. Всичко е съсипано. И то само за двайсет и четири часа.
Накрая разбирам, че Кетърман е затворил. Изправям се и с клатушкане пристъпвам към лъскавия хладилник. Кожата ми е добила зеленикавосивкав оттенък. Очите ми приличат на огромни зейнали дупки.
Не знам какво да направя. Нямам представа откъде да започна.
Оставам неподвижна дълго, вгледана в отражението си, докато си казвам, че не разбирам нищо, докато чертите ми се размазват и затрептяват.
Уволнена съм. Думите се повтарят неумолимо. Уволнена съм. Ще разчитам на помощи, за да се издържам. При тази мисьл изсумтявам презрително. Представям си, че съм в компанията на бездомници. Застанала съм на опашката за безработни или потропвам с крака в студа пред кухнята за бедни.
Неочаквано чувам някой да отключва входната врата. Бързо се стягам и се отдръпвам от огледалото.
Не мога да си позволя да ме заварят в това състояние. Няма да изтърпя нито въпросите им, нито съчувствието им, защото се страхувам, че ще се разридая и няма да мога да спра.
Разсеяно посягам към някакъв парцал и започвам да бърша масата. След това погледът ми попада на бележката до Триш. Грабвам я, смачквам я и я хвърлям в боклука. По-късно. Ще го направя по-късно. Имам чувството, че в момента нямам сили за приказки, камо ли да давам обяснения защо напускам.
— Ето къде си била! — Триш нахлува в кухнята, обута във високо, тракащо сабо, стиснала в ръце три препълнени пазарски чанти. — Саманта! — Тя се заковава на място, когато ме вижда. — Добре ли си? Да не би пак да те е заболяла главата?
— Аз… добре съм. — Гласът ми трепери едва доловимо. — Благодаря.
— Изглеждаш ужасно! Мили Боже! Чакай да ти дам едно-две хапчета!
— Няма ну…
— Има, има. И аз ще пийна с теб, защо не — добавя весело тя. — Сядай веднага… и ще ти направя чаша чай!
Тя стоварва пликовете на масата, пуска котлона, след това започва да рови за зелените болкоуспокояващи.
— Тези нали ти харесаха?
— Предпочитам един най-обикновен аспирин — спирам я бързо аз. — Нали може?
— Сигурна ли си? — Тя ми сипва чаша вода и ми подава два аспирина. — Така. — Седни сега, Почини си. Да не си помислила да се занимаваш с нещо друго! Няма да мърдаш, докато не дойде време за вечеря — добавя тя.
— Вие сте… много сте мила — успявам да изрека аз.
В мига, в който изричам думите, разбирам, че съм ги казала напълно сериозно. Тя наистина е мила, макар и по доста странен начин.
— Готово… — Триш поставя чашата чай на масата и започва да ме оглежда. — Да не би да ти е мъчно за дома? — Струва ми се толкова доволна от себе си, сякаш е разгадала тайната. — Филипинското момиче преди теб доста се натъжаваше от време на време… Аз все й казвах „Горе главата, Мануела!“ — Триш замълчава умислена. — След това разбрах, че името й е Паула. Направо невероятно.
— Не ми е мъчно за дома — отвръщам аз и отпивам от чая. Мислите ми трептят като крилца на пеперуда. Какво ще правя?
Да се прибера ли?
Само като си помислих, че ще се върна в апартамента, а два етажа над мен ще бъде Кетърман, разбрах, че няма да го понеса. Просто не можех да отида там.
Обади се на Гай. Той ще ме покани да остана у тях. Има огромна къща в Айлингтън и свободни стаи колкото искаш. Преспивала съм у тях и преди. След това ще… ще си продам апартамента. Ще си намеря нова работа.
Къде ще си намеря работа?
— Това ще те развесели. — Гласът на Триш прекъсва мислите ми. Потупва доволно торбите. — След впечатляващото ти представяне на обяд… Ходих на пазар. Имам изненада за теб! Знам, че ще се зарадваш!