Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
„Не“, помислих си аз, „няма да се поддам на ужаса, който внушава това място“. В съня си се чувствах изоставен, но пашата намери стълба и се изкачи по нея. Отново вдигнах очи към купола на залата и стъпалата, потъващи в неизвестността. Тогава я видях — една единствена стълба, която не се губеше в безкрая. Отидох до нея и започнах да се изкачвам. Тя се виеше все по-нагоре и по-нагоре — тесни стъпала, изчукани в самата колона. След това — край ръба на купола… По пътя си не срещах никого, никакви превити същества в черно — бях съвсем сам. Стълбата се губеше в стената. Погледнах надолу към залата, към замайващото каменно пространство и почувствах нежелание да вляза в тесния коридор, разкрил се пред мен. Въпреки това наведох глава и поех напред, изкачвайки се в почти пълна тъмнина все нагоре и нагоре.
Изпитвах смесени чувства — гняв и съмнение. Стълбата изглеждаше безкрайна. „Сигурно се качвам в кулата“, помислих си аз, „същата, която видях предишната вечер“. Най-после се добрах до една врата. „Вакел паша!“ извиках и ударих по нея с бастуна си. „Вакел паша, пусни ме да вляза!“ Отговор не последва. Натиснах дръжката. Сърцето ми биеше силно от страха какво ще открия вътре. Вратата се отбори без усилие. Влязох в стаята.
Нямаше нищо ужасяващо. Огледах се. Наоколо беше пълно само с книги — по рафтовете, по масите, на купчини по пода. Взех една и прочетох заглавието. Беше на френски — „Принципи в геологията“. Намръщих се — не очаквах да намеря точно това. Пристъпих до един прозорец. Там имаше красив телескоп с невиждана направа, насочен към небето. Отворих втора врата. Водеше в друга стая, пълна със стъкленици и епруветки. В тях бълбукаха яркоцветни течности, стичаха се по стъклени тръби като кръв в прозрачни вени. По рафтовете бяха подредени буркани с прахове. Навсякъде се виждаха разпилени листове хартия. Вдигнах един и го погледнах. Беше изписан с драсканици, които не разчитах. Успях да разбера само една фраза на френски — „Галванизацията и принципите на човешкия живот“. Усмихнах се. Значи пашата се занимава с натурфилософия — изучава Просвещението, а аз се блъскам в най-глупавите възможни суеверия. Върколаци, рекох си, вампири! Как можах да повярвам в такива неща, макар и само за миг? Поклащайки глава, приближих един от прозорците. Трябваше да се овладея. Загледах се в чистото синьо небе. Ще скоча на коня, рекох си и ще се махна от замъка. После ще опитам някак да прогоня от съзнанието си призраците.
Не че изведнъж се почувствах далеч от всякаква опасност — съвсем не. Някой можеше да е човек и въпреки това да не се различава по нищо от звяра — мисълта, че не е изключено пашата да ме смята за свой пленник, ме изпълни с колебание и гняв. Все пак в конюшнята никой не ми попречи да оседлая коня си. Портите в защитната стена на замъка зееха отворени. Когато минах край татарите, чиито факли бях видял предишната вечер, те ме огледаха, но не ме последваха. Дълго галопирах по планинския път надолу — беше ми приятно да чувствам вятъра в косите си и галещите лъчи на слънцето по своето лице. Проврях се под арката с надписа за древния повелител на смъртта. След това тежестта, която подтискаше духа ми, сякаш се стопи и изведнъж почувствах многообразието на живота, неговата красота и радост. За малко да се изкуша да препусна по-нататък и никога да не се върна, но си спомних задължението към Висили, Флечър и най-вече към Хайде. Само след секунда си дадох сметка, колко непоносимо би било за мен да я изоставя — на карта бе заложена честта ми, разбира се, но не това изглеждаше най-важното. Какво всъщност е честта, ако не просто една дума? Да, трябваше да си призная — нещо, което не бях свикнал да правя — чувствах се влюбен до уши, влюбен болезнено и страстно. Роб на робиня… Колко несправедливо звучеше това за Хайде!? Щом робинята не се чувства робиня, значи не е. Дръпнах юздите на коня и се загледах в дивата красота на планините. Помислих си каква истинска дъщеря на земята си е тази девойка. Да, тя щеше да бъде свободна — нали току-що напуснах замъка без никой да ми попречи. Нима това не доказва, че в края на краищата, пашата е само един обикновен човек? От него щяха да продължават да се боят — но не както от вампир. Никакъв страх от демони не можеше да ме удържи — исках да се върна. Подготвен за действие от тези решителни разсъждения, бях сигурен, че ще намеря в себе си достатъчно смелост, за да се опълча срещу най-тъмната страна на пашата. Слънцето започна да залязва, а аз ставах все по-смел.