Най-далечният бряг [The Farthest Shore - bg]

След малко Ястреба се върна при него изпод зелените сенки на градината. Никой не пророни дума и те поеха рамо до рамо. Снощната влага бе изсъхнала и под краката им се вдигаше прах. Порано денят бе изглеждал на Арен неприятен и мрачен, сякаш заразен от собствените му сънища. Сега изпитваше удоволствие от парещото слънце и облекчение от сенките и се радваше на разходката, без да мисли за целта и.

И толкова по-добре, защото бездруго не свършиха нищо. Следобедът мина в разговори с мъжете, които копаеха оцветяващата руда, и в пазарлъци около цената на няколко къса от тъй наречения емелов камък. Когато се затътриха обратно към Сосара в късното следобедно слънце, струящо над главите и гърбовете им, Ястреба забеляза:

— Това е син малахит, но едва ли и в Сосара ще направят разликата.

— Странни са хората тук — рече Арен. — С всичко при тях е така — не умеят да правят разлика. Както каза един от тях снощи на кмета: „Не би могъл да отличиш същинското небесносиньо от синкавата мътилка…“ Оплакват се от зли времена, ала не помнят кога са започнали; говорят, че работата им е калпава, а пък не я подобряват. Даже не знаят разликата между занаятчия и заклинател, между занаят и магия. Сякаш умовете им не познават очертанията, границите и цветовете. Всичко им изглежда едно и също, всичко за тях е сиво.

„Да“ — съгласи се мислено жрецът.

Той вървя известно време приведен, с глава, потънала между раменете, приличен на ястреб. Макар и дребен човек, имаше дълга крачка.

— Какво ли е това, което им липсва? Без никакво колебание Арен отвърна:

— Радост от живота.

— Да — повтори Ястреба в одобрение на думите му и се замисли над тях. После продължи:

— Радвам се, че размишляваш вместо мене, момче… Аз се чувствам уморен и глупав. Тежко ми е на сърцето от сутринта, откакто говорихме с онази жена, наричана някога Акарен. Не обичам запуснатото и унищоженото. Не искам да имам враг. А ако трябва да имам враг, не ща да го търся, да го откривам, да го срещам… Щом ще трябва да търся, то нека бъде съкровище, а не нещо противно.

— Враг ли, повелителю? — каза Арен.

Ястреба кимна.

— Когато тя говореше за Великия мъж, Краля на сенките…

Ястреба отново кимна:

— Така ми се струва. Смятам, че трябва да стигнем не само до някакво място, но и до човек. Това е зло, зло, което става на острова: загубата на изкуството и гордостта, тази безрадостност, тази пустота. Те са дело на зла воля. Ала воля, която дори не се извръща насам, дори не забелязва Акарен или Лорбанъри. Следата, която дирим, е следа на разрухата: все едно да зърнем талига, препускаща по планински склон, да свлича лавини зад себе си.

— Не може ли Акарен да ти разкаже повече за тоя враг — кой е той, къде се намира, какво представлява?