Призракът на тресавището
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призракът на тресавището». Краткое содержание книги:
Жестокото убийство на абат Стивън разбива привидния покой зад стените на абатството. Едуард Първи възлага на своя довереник, тайния агент сър Хю Корбет, да залови убиеца на абата. Но тихата обител сякаш внезапно се е превърнала в обиталище на смъртта — един след друг загиват монаси при загадъчни обстоятелства, а труповете са жигосани с герба на кървавия барон Мандевил. Възможно ли е да има нещо вярно в старите легенди? Какво е смущавало духа на праведния абат непосредствено преди смъртта му? Имат ли терзанията му някаква връзка с работата му като заклинател и интереса му към демонологията?
Сър Хю Корбет трябва да открие истината сред лабиринт от интриги и заблуди, да си проправи път през мрежа от алчност, завист и стари грехове до изтерзаната и болна душа на убиеца.
— Абат Стивън повярва ли ти?
— Нали чухте какво каза Ранулф, сър Хю. Навремето аз бях най-добрият. Вземали са ме за епископ, а в един случай дори и за кралски съдия!
Корбет прикри усмивката си.
— Чувствах се виновен, но какво друго ми оставаше? Абат Стивън беше любезен и благороден. Понякога го улавях да ме наблюдава внимателно. Човек можеше да види притаена усмивка в ъгълчетата на очите му. Понякога се питах дали пък не заговорничим заедно? Толкова искаше да докаже, че една човешка душа може да бъде обладана! — Той посочи с ръка край себе си. — Даде ми тази стая, топли дрехи, хубава храна. Каза ми, че мога да остана тук, докато всичко свърши. След известно време разбрах колко твърдо е решен да докаже тази история. Беше щедър и аз направих всичко по силите си за него.
— А през нощта, когато беше убит?
— Нямам нищо общо с това! — извика Тавърнър. — Бях тук, свит като птиче в гнездото си, и спях дълбоко. Защо би трябвало да желая смъртта на абат Стивън, на приора Кътбърт или на някого другиго? Досега не ме закачаха, обаче Кътбърт е суров човек. Може да ме накара да си тръгна. Ще ти бъда благодарен, сър, ако се застъпиш за мен!
— Ще изглежда доста странно, ако Джефри Мандевил внезапно престане да се появява! — прекъсна го Ранулф.
Тавърнър се засмя през напуканите си устни:
— Помислих за това. Вече се питах дали да не ида да се помоля на гроба на абат Стивън и да изнеса едно от най-хубавите представления в живота си.
— О, разбирам! — разсмя се Корбет. — Чудотворно изцеление?
— Защо пък не? После щях да ида се срещна с архидякон Ейдриън. Той навярно би могъл да помогне.
— Досещаш ли се за някаква причина абатът да бъде убит?
— Не, сър Хю. Това тук е богобоязливо братство. Корбет си спомни изпълнените с омраза думи, изсъскани към него миналата нощ. Тавърнър беше лукав човек, който винаги бе живял благодарение на острия си ум, той сигурно би усетил, ако нещо не е в ред.
— Сигурен ли си? — настоятелно попита той. — Никакво сериозно съперничество, никакви тежки вражди?
— Не, доколкото знам. Абат Стивън се държеше кротко, говореше тихо, обаче умееше да налага волята си. Беше въздържан, но непреклонен. В това абатство думата му беше закон.
— А отношенията му с членовете на съвета? Когато се правеше на Мандевил, каза, че кръвта на абат Стивън лепне по ръцете им!
— Преструвах се.
— Така ли? — настоя Корбет. — Или мислиш, че разпрата за Кървавата ливада е прекипяла в нещо по-лошо?
Тавърнър направи гримаса.
— Знам само, че всички определено се бояха от него и се отнасяха към него със страхопочитание.
— Освен когато е ставало дума за Кървавата ливада.
— Абатът споменаваше за това. Веднъж го попитах защо не се съгласява с исканията им. „Това е свято място“, отвърна той. „Там се намира гробът на царствен мъченик, който трябва да остане да почива в мир.“
— Имаше ли нещо друго? — настойчиво продължи Корбет.
— Изглежда, че абатът имаше слабост към този послушник, Пердитус. Често ги виждах да разговарят задълбочено.
— За какво?
— О, абатът беше зает човек. Мисля, че му олекваше, когато говореше с Пердитус. Не е чудно, че другите монаси го наричаха „сянката на абата“.
— Би ли могъл Пердитус да убие абата?
— Не.
— Защо си толкова сигурен?
— На сутринта, когато абат Стивън бе намерен убит, аз минах оттам, много преди зазоряване, както правех често. Абатът обичаше да говори и с мен. Чаках до килията на Пердитус. Той се събуди и ме пусна в стаята си. — Тавърнър се почеса по носа. — Аз познавам хората, кралски служителю, и мога да се закълна: Пердитус обожаваше своя абат, а когато го срещнах онази сутрин, не беше нито разстроен, нито тревожен. Разбира се, всички това се промени, когато не успя да събуди абат Стивън.
— Пердитус развълнува ли се?
— В началото не. Абат Стивън често работеше до късно. Понякога се случваше да пропусне Светата литургия, и тогава я отслужваше в собствената си стая.