![Господарят Демон [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/2/6/9/5/gospodaryat-demon-bg-download.jpg)
Господарят Демон [bg]
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Линдскольд Джейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарят Демон [bg]». Краткое содержание книги:
Почитателите на Зелазни, за които „Господарят на светлината“ е романът номер едно на гениалния писател, може би ще поставят този на второ място.
Ако някоя заблудена душа за пръв път чува името на Роджър Зелазни, нека започне пътя към дома с това великолепно произведение.
— Да, господарю.
— Но едва сега реши да изпиташ искреността ми.
— Така е.
— Толкова предпазлив ли беше и при досегашните си срещи?
Усетих, че се изчервявам.
— Не, господарю.
— И защо не?
Отговорих му съвсем честно:
— Пресветли, наричат ме господаря Демон. Зная, че съм опасно същество — знаят го и тези, с които разговарях. Едва ли биха ме излъгали, съзнавайки, че това може да доведе до страшни последствия.
— Но ако въпреки всичко са го сторили?
— Господарю?
— Представи си, че онова, което искат да получат, е толкова голямо, че си заслужава известен риск — дори риска да бъдат изложени на твоя гняв.
Не ми харесваше посоката, в която вървеше разговорът, но нямах сили да го преустановя.
— Като например опитът да бъда убит от Рабла-ю?
— Да. Макар че дори това събитие може да не е такова, за каквото го смяташ. Или си бил подведен да го смяташ.
— Подведен?
— С кого разговаря след смъртта на Рабла-ю?
— С много демони, пресветли. Мисля дори, че ти бе един от тях.
— Да, но с кого разговаря най-напред?
— С Вис Ужасния език. Бях още под впечатлението на двубоя с Рабла-ю… и може би стреснат от това, че бяха стреляли по мен с теронична пушка.
Твореца се засмя сухо и сякаш насила.
— Да, тези теронични пушки. За оръжия извън закона напоследък придобиха доста широко разпространение. Но кажи ми честно, Кай Рен, разправяха, че Рабла-ю пръв извадил пушката, а после ти си я използвал срещу него. Вярно ли е?
Разглеждах замислено лицето му. Тероничните оръжия са обявени извън закона. Ако признаех, че съм имал у себе си такова, рискувах да бъда изправен пред съда. Освен това щеше да пострада и Вис, а това със сигурност не ми се искаше.
Твореца изчакваше търпеливо отговора ми и може би проверяваше с някое незабележимо заклинание дали ще бъда достатъчно искрен.
— Не, пресветли. Аз носех оръжието в джоба си. Но от друга страна, не знаех, че е там.
— Така ли?
— Беше поставено вътре от Вис Ужасния език. Тя е знаела, че ще направят опит за покушение срещу мен, и се е надявала скритото оръжие да ми даде преимущество. Когато усетих, че съм притиснат до стената, неочаквано си спомних за подаръка й и го извадих. Свърши добра работа.
— Кажи ми, Кай Рен, кое те накара да посетиш Сборището?
— Ами… Вис и Тувон подхвърлиха, че ще е полезно да излизам сред обществото.
— Интересно, не смяташ ли? Вис те убеждава, че трябва да отидеш на Сборището, а същевременно подозира, че там те дебне опасност.
— Вероятно е узнала за това, след като сме решили да посетим Сборището.
— Но въпреки всичко не остана до теб, за да ти помогне в случай на нужда?
Помислих, преди да отговоря.
— Не, господарю, но аз съм Кай Рен, господарят Демон. Не ми е нужна бавачка!
— Затова пък ти е било нужно незаконно оръжие!
Не знаех какво да отвърна. Погледнато под този ъгъл, всичко изглеждаше много странно.
— Кажи ми още, Кай Рен — продължаваше той, — това първият опит за покушение с теронична пушка ли беше?
— Не, господарю. — Имах чувството, че някой тегли думите от устата ми.
— Така и смятах. Подочух, че нещо се е случило на Планината на Конската глава. Ти не сметна за нужно да докладваш за инцидента, но го стори друг, който е бил наблизо в този момент.
— И кой е той?
— Моят племенник. Скитника.
— Скитника! Отдавна се опитвам да го намеря. Каза ли ти кой е стрелял с пушката?
— Да.
— Кой?
— Наистина ли искаш да знаеш?
— Разбира се!
— Тогава първо ще ми обещаеш да не полетиш оттук на крилете на гнева, след като ти кажа. Имаме да говорим още.
— Обещавам. — Можех да убия негодника и по-късно.
— Скитника се закле, че изстрелът е бил произведен от Вис Ужасния език.
Облещих се. Желанието за мъст се източваше от мен като вино от пробита бъчва.
— Вис? Скитника вероятно греши.
— Не. Била е Вис.
— Вис нямаше да пропусне — възразих намусено. — Тя е изключително добър стрелец.
— Да, така е. Факт, който изглежда си подминал с лека ръка.
— Но тя беше моя учителка!
— Вис е била учителка на много демони — дори на някои богове.
— Но тя ми помагаше!
— Наистина ли? И какво успя да научиш с тази нейна „помощ“?
Замислих се. Наистина ли бях узнал нещо? Не бях и на крачка по-близо до истината от момента, когато бяха убили Оли, бях изгубил любимите си кучета и бях преживял два опита за покушение. А всичко, което бях постигнал, бе да преподавам управление на хвърчила, да задавам глупави въпроси и да губя на комар от Девор.