Господарят Демон [bg]

— Е, добре, Кай Рен. Щом си твърдо решен да разнищиш нещата докрай, позволи ми да ти направя два малки подаръка. С тяхна помощ ще бъдеш по-добре екипиран срещу онова, което предполагам, ще те сполети неизбежно.

Поклоних се мълчаливо, а той продължи:

— Първо, ще използвам силата си, за да те преместя обратно в най-близкия заселен район. Опасявам се, че продължителното пътуване ще те направи твърде беззащитен и слаб.

— Благодаря ти, господарю.

— Освен това ще ти позволя да попълниш запасите си от ци от моите източници. Трябва да си силен, когато се появиш сред другите.

— Благодаря ти, господарю. За мен е голяма чест.

Той махна с двете си ръце и от стената се откъсна грамадно парче. Докато се носеше плавно към мен, забелязах, че прилича на въртящ се цилиндър, леко заострен в двата края. Дори без специална подготовка можех да доловя напиращата отвътре ци. Кожата ми настръхна.

— Стисни го здраво — посъветва ме той — и насочи потока навътре. Внимавай само да не се претовариш.

Предупреждението му не беше излишно. Пресищането с ци можеше да доведе до замъгляване на възприятията, да разруши, понякога дори необратимо, способността да се произнасят заклинания и да предизвика други, още по-сериозни увреждания.

Докоснах внимателно пулсиращия цилиндър, първо само с върховете на ноктите си, след това и с длани. Усетих как потокът от ци изпълва тялото ми подобно на топла, наелектризирана вълна. Преживяването беше съвсем краткотрайно и можеше да се сравни с потапяне и изваждане от невероятно освежаваща вана. За миг бях завладян от желанието да остана под повърхността, но предупреждението на Твореца бе още живо в ума ми. Веднага щом се почувствах като обновен, отлепих длани от цилиндъра. Докато той плаваше обратно към стената, забелязах, че почти не се е смалил, въпреки че и малкото, което бях получил, бе достатъчно да се увеличат значително запасите ми от ци.

Реших да обмисля този въпрос друг път.

— Хайде, тръгвай — подкани ме Твореца и кой знае защо долових в гласа му тъга.

Скочих, поклоних му се, размахах шапка и се понесох.

С негова помощ се озовах точно в средата на Първородния парк. От тук се отправих към мавзолея, където Вис и Тувон държаха своята бутилка. Бяха ме снабдили с ключ и аз го използвах, като си давах сметка, че веднага щом се озова в гърлото, домакините ще бъдат известени за пристигането ми.

Вътре беше тихо и спокойно, ухаеше на гора и се чуваше звънът на камбанки. Странно, но сякаш се почувствах у дома, макар да бях завършил тази работа преди близо хиляда и двеста години.

На вратата на къщата, към която крачех бавно, се появи Вис. Посрещна ме с радостна усмивка.

— Здравей, Кай Рен. На какво дължим честта на тази неочаквана визита?

— Събрах някои интересни данни от моето разследване и идвам, за да ги споделя с теб и Тувон.

— Заповядай в Градината на петуниите — покани ме тя. — Двамата със сина ми се наслаждавахме на спокойствието на този час.