Другата Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владка Кочешкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Другата Болейн». Краткое содержание книги:
Всички останали вечери обаче, също без да пропуска, Джордж почукваше на вратата ми и казваше „Той иска да отидеш“, а аз се втурвах към своята любов, краля.
Никога не оставах през цялата нощ. В Гринич за Коледа бяха поканени много посланици от цяла Европа и кралят не искаше да покаже с нищо пренебрежително отношение към кралицата. Особено важен беше испанският посланик, който бе стриктен в изискванията си за спазване на етикецията и беше близък приятел на кралицата. Тъй като му беше известна ролята, която изпълнявах в двора, аз не му се понравих; но и аз самата не бих била особено очарована от някоя изненадваща среща с него в коридора, когато излизах поруменяла и разчорлена от покоите на краля. Много по-добре беше за мен да се измъкна от топлото кралско ложе и да се върна бързо в стаята си, придружена от прозяващия се Джордж, часове преди посланикът да се появи за утринната литургия.
Ана винаги стоеше будна и ме чакаше да се върна, с приготвена за мен чаша затоплена светла бира, а камината, която затопляше стаята ни, бе винаги пълна с цепеници. Аз се просвах на леглото, а тя ме завиваше до раменете с вълнена завивка, сядаше до мен и започваше да разресва обърканите ми коси, а в същото време Джордж хвърляше нова цепеница в огъня и отпиваше от собствената си чаша.
— Уморителна е тази работа — каза веднъж той. — През повечето следобеди просто заспивам. Не мога да държа очите си отворени.
— А мен Ана ме слага да си лягам веднага след вечеря, все едно съм малко дете — казах аз с раздразнение.
— А ти какво искаш? — попита ме Ана. — Да изглеждаш измъчена като кралицата?
— Изглежда ми доста мършава — съгласи се Джордж. — Да не е болна?
— От възрастта е, предполагам — каза Ана безгрижно. — И от усилието да изглежда винаги щастлива. Трябва да е много изтощена. Хенри изисква много старания, нали така?
— Не — казах аз самодоволно и тримата се разсмяхме.
— Споменавал ли ти е, че ще ти даде някакъв по-специален подарък за Коледа? — попита Ана. — Или на Джордж? Или изобщо на някой от нас?
Поклатих глава.
— Не.
— Чичо Хауърд изпрати златна чаша със семейния ни герб, която ти да му подариш — каза Ана. — Пазя я в шкафа. Струва цяло състояние. Надявам се да видим някаква полза от нея.
Аз поклатих сънено глава.
— Той ми е обещал изненада — изведнъж и двамата наостриха уши. — Иска утре да отида с него до корабостроителницата.
Ана направи презрителна гримаса.
— Мислех, че става въпрос за някакъв подарък. Всички ли ще ходим? Целият двор?
— Не, ще бъдем с малка свита — аз затворих очи и започнах да се унасям. Чух как Ана се движи из стаята, как отваря раклата и вади дрехите ми за сутринта.
— Трябва да носиш червената — каза тя. — Можеш да вземеш и червената ми пелерина, която е с лебедов пух за украса. Ще бъде студено край реката.
— Благодаря ти, Ана.
— О, не си въобразявай, че го правя за теб. Правя го за преуспяването на семейството. Нищо от това, което върша, не е предназначено лично за теб.
Аз обвих тялото си с ръце, сякаш да се предпазя от студенината в гласа й, но нямах сили да й отвърна. В просъницата си чух неясно как Джордж оставя чашата си, става от стола и как после нежно целува Ана по челото.
— Тежка работа, но и залогът е голям — прошепна той. — Лека нощ, Анамария — оставям те на твоите задължения и отивам да върша своите.
Чух съблазнителния й смях.
— Гриничките блудници имат благородно призвание, братко. Ще се видим утре.
Червената пелерина на Ана се съчетаваше прекрасно с червената рокля за езда, с която бях облечена; тя ми беше дала и елегантната си малка френска шапчица за лов. Хенри, Ана, аз, Джордж и съпругът ми Уилям, придружени от още пет-шест души, яздехме по течението на реката по посока на корабостроителницата, където строяха новия кралски кораб. Беше ясен зимен ден, слънчевите лъчи проблясваха по водата, от двете страни на пътя се носеха крясъци на водни птици — гъските, дошли от Русия да зимуват по нашето по-топло крайречие крякаха непрестанно. На фона на тяхното крякане, квакането на патиците, зова на големите бекасини и на свирците се носеше с още по-голяма сила. Нашата група се придвижваше нататък по реката в лек галоп; моят кон яздеше до едрия кралски ловен жребец, а Ана и Джордж бяха от двете ни страни. Хенри дръпна юздите и продължи в тръс, а с приближаването ни до пристанището съвсем забави ход.