Кралят на исковете
- Автор: Гришэм Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кралят на исковете». Краткое содержание книги:
Джарет стоеше на носа на яхтата с маркуч в едната ръка и гъба в другата. Клей го наблюдава мълчаливо известно време, за да не прекъсва работата му. Баща му със сигурност приличаше на доброволен изгнаник — бос, с обветрена загрубяла кожа, посивяла брада като на Хемингуей, сребърни синджири на шията, рибарска шапка с голяма козирка и стара белезникава памучна риза с навити ръкави. Ако не се броеше едва заформеното бирено коремче, Джарет изглеждаше в превъзходна форма.
— Виж ти кой дошъл! — изрева той, като забеляза сина си.
— Хубава яхта — каза Клей, като стъпи на борда. Стиснаха си мъжки ръцете, но нищо повече. Джарет не беше човек, който лесно се разнежва, поне пред сина си, макар няколко бивши негови секретарки да бяха на друго мнение. Миришеше на засъхнала пот, морска вода, кисела бира — обичайните миризми след дълъг ден в морето. Късите му панталони и бялата риза бяха замърсени.
— Да, на един доктор от Бока е. Не изглеждаш зле.
— Ти също.
— Здрав съм, това е важното. Вземи си бира.
Двамата отвориха с пръсти капачките и седнаха на платнените столове; покрай тях по кея влачеха крака група риболовци. Яхтата се поклащаше леко.
— Тежък ден, а? — запита Клей.
— Тръгнахме по изгрев. Днес возих баща с двама синове, едри яки момчета, и тримата запалени щангисти. От Ню Джърси. Никога не бях виждал толкова много мускули в една лодка. Вадеха петдесеткилограмови риби-галери от водата, като да бяха пъстърви.
По кея минаха две жени по на четирийсет и нещо, помъкнали малки раници и рибарски такъми. И двете изглеждаха уморени и изгорели от слънцето, като повечето други туристи. Едната беше доста закръглена, другата не, но Джарет ги проследи с еднакво внимание, докато се загубиха сред тълпата. Клей винаги се бе чувствал неудобно от начина, по който баща му заглеждаше жените.
— Още ли живееш в онзи апартамент? — запита Клей. Преди четири години бе видял жилището на баща си — занемарен двустаен апартамент откъм задната страна на пристанището.
— Не съм се изнесъл, но повечето време живея на яхтата. Собственикът рядко се вясва, така че не си я иска. В каютата има едно диванче за теб.
— Искаш да кажеш, че живееш на тази яхта?
— Ами да, има си климатик, достатъчно място. Пък и повечето време съм сам.
Отпиха от бирите си. По кея със залитане преминаха още една групичка риболовци.
— Утре пак имам клиенти — каза Джарет. — Ще дойдеш ли с нас?
— Че къде другаде бих могъл да ида?
— Някакви надути хлапета от Уолстрийт, тръгваме в седем сутринта.
— Забавно звучи.
— Гладен съм — обяви Джарет, скочи на крака и запокити празната бутилка в боклука. — Да вървим!
Тръгнаха по кея покрай десетките яхти и лодки от всякакъв вид. На някои се готвеха скромни рибарски вечери. Капитаните пиеха бира и си почиваха. Всички подвикваха по нещо закачливо на Джарет, който начаса им го връщаше тъпкано. Беше все така бос. Клей вървеше на една крачка зад него и си мислеше: Това ли е моят баща, великият Джарет Картър — жалък пристанищен плъх, бос, с избелели шорти и разгърдена риза, кралят на Марш Харбър? Един много нещастен човек.
Барът „Блу Фин“ беше претъпкан и шумен. Джарет явно познаваше всички. Преди още да си бяха намерили места, барманът им наля две високи чаши ром с цитрусов сок.
— Наздраве! — каза Джарет, чукна чашата си в тази на Клей и я преполови на един дъх. После завърза задълбочен професионален разговор с друг капитан на рибарска гемия и за известно време Клей бе забравен; не че имаше нещо против. Джарет пресуши първия ром с цитрусов сок и си поръча втори. После трети.
Около голяма кръгла маса в ъгъла се подготвяше сериозен пир. В средата на масата се подреждаха плата, отрупани с раци, омари и скариди. Джарет направи знак на Клей да го последва и двамата седнаха на масата с още половин дузина други посетители. Музиката гърмеше, хората се надвикваха, за да се чуят. Всички около масата сякаш се надпреварваха кой може да изпие повече, но шансовете явно клоняха на страната на Джарет.