Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
Двете момичета тръгнаха заедно, буквално рамо до рамо, защото по време на Игрите улиците бяха пълни с чужденци. Някои бяха просто търговци и занаятчии, но други изглеждаха съмнителни. В десетницата на Игрите се продаваха и купуваха повече стоки от всякакво естество, отколкото през целия предхождащ ги месец. Както си им беше обичаят, бръмбароидите се възползваха докрай от търговските възможности, които събитието предлагаше. По пътя от вилата на Стенуолд до таверната момичетата се разминаха с група наемници ренегати от Век, които вървяха изпъчени, все едно цялата улица е тяхна. Видяха робовладелец от Тарк да говори с двама паякородни купувачи — макар притежаването на роби в Колегиум да беше забранено, нищо не възпрепятстваше препродаването им на хартия. Имаше мъже, които приличаха на разбойници, дошли с надежда да пробутат плячката си; благородници от земите на паяците с все антуража си; богомолкородни наемни убийци с празни погледи… Извадиха късмет, че стигнаха до таверната без някой нов кандидат-убиец да им скочи от тълпата. И двете държаха ръце близо до оръжията си, Тиниса беше с обичайната си рапира, а Че беше препасала истински къс меч хелеронска направа. Когато отново я нападне убиец, щеше да го посрещне със сериозно оръжие, а не със смешното си ножче.
Таверна „Мерая“ беше издържана в дискретен мухороден стил, с толкова ниски врати, че трябваше да се навеждаш, за да минеш през прага, с пръстен лепеж и резбовани дървени колони в три от страните, и с широко отворени капаци на четвъртата. Едва прекрачиха прага и миниатюрният собственик скочи да ги посрещне.
— Дами, дами, хайде, не е нужно да ви зяпат всички тези груби мъжища. Елате, има една частна стаичка за вас, да? — Вдигна рошавите си вежди и Че кимна бавно. Чичо й Стен явно не си беше губил времето.
Задната стаичка си беше истинско свърталище в стила на мухоидите без компромисите, направени за удобство на туристите в големия салон. Масата беше петнайсетина сантиметра висока и наоколо й бяха подредени възглавнички вместо столове. И най-важното, в тавана имаше капак, през който можеха да избягат за нула време към уличката зад таверната. Мухоидите никога не оставаха без резервен изход.
— Сигурно е пратил указания и на другите двама — предположи Че.
Тиниса кимна мълчаливо. Днес изобщо не говореше много, от сутринта да беше казала най-много десетина думи. Че се вгледа в лицето й, но майсторски положеният грим скриваше евентуалните следи на безсънна нощ.
— Какво има? Заради снощи ли? — каза накрая тя.
Тиниса я погледна и задържа погледа й.
— Ти… никога не си убивала човек, нали? — попита тихо паякородната.
Че вдигна уж небрежно рамене.
— Можех да убия оня тип, дето резна чичо Стен. И аз го боднах… няколко пъти.
Тиниса продължи да я гледа в очите, докато най-накрая Че не призна:
— Добре де. Не съм. Просто се бих, както го правим във Форума на умелите. Преди не си бях давала сметка, че може да е… истинско.
— Аз го убих — промълви Тиниса и сведе поглед към ръцете си. — Умееше да върти меча, но аз го убих. — После извади внимателно рапирата от изящната й ножница и Че си спомни колко беше завиждала на Тиниса, когато Стенуолд й я подари. Беше красиво оръжие паешка направа. Като цяло паякородните не бяха най-добрите ковачи, но към някои конкретни аспекти на занаята проявяваха интерес и изработката на мечове беше един от тях. Рапирата на Тиниса беше копие на богомолските рапири, с извит назад предпазител за ръката с формата на огънати навътре листа, а острието се стесняваше постепенно, наточено като бръснач и от двете страни. Истинските богомолски рапири бяха редки и много скъпи и Стенуолд така и не беше успял да открие оригинал. Може да бяха горски диваци, които си нямат и понятие от великите технологични достижения след революцията, но когато богомолкочовеците правеха меч, лък или друго изделие, го правеха с умение, усъвършенствано от векове.
— Трябваше да го убиеш — каза сериозно Че, все така загледана в рапирата. — Иначе той щеше да те убие. Недей да се измъчваш.
— Почувствах се… — Тиниса стисна устни до побеляване. — Почувствах се толкова жива.
— Жива ли?
— В онзи миг, когато преодолях гарда му, беше като… Ако искаш вярвай, но беше прекрасно. Забравих всичко друго. В онзи миг не мислех нито за теб, нито за Стен. Знаех само, че съм спечелила и че това е добре. Адски добре.
Че си спомни реакцията на момичето след битката. Явно Тиниса се беше опитвала да компенсира угризенията, които би трябвало да изпитва, но които така и не бе открила в себе си.