Империя в черно и златно

Минаваше полунощ и прозорците в Колегиум гаснеха един по един, а улиците тъмнееха в мъждивата светлина на газените фенери. Тиниса и Че вървяха към вкъщи, след като се бяха разделили с Тото на пресечката към Палатата на милосърдието, където той държеше една стая. През цялата вечер Тото се беше опитвал да я заговори и Че го знаеше отлично. Когато се разделиха, изражението му беше толкова печално, та тя почти съжали дето го е отбягвала така упорито, но — след дъжд качулка.

Салма, разбира се, не беше с тях. Той — с което вбеси Тиниса — си беше тръгнал рано-рано от партито под ръка с онази атлетка, богомолкородната от Нетион.

— Дано да го изяде — беше подхвърлила небрежно Тиниса, но после откри, че мисълта продължава да я гложди отвътре. Когато Салма забърсваше някое от местните момичета — запленени от чара му бръмбарородни девойки, към които той не би могъл да изпитва нищо сериозно, тогава Тиниса нямаше нищо против. Не е като тя да не флиртуваше под път и над път със синчета на индустриалци или млади мравкородни офицери, отделили се за пръв път от родния дом. С някои стигаше до леглото, с други — не, но всички й правеха подаръци и я гледаха в очите. В края на краищата, тя беше паяк по рождение, ако не и по възпитание. Предеше и поддържаше паяжината си така, както един войник се упражнява с меча, защото един ден можеше да й потрябва за нещо сериозно. Но тази богомолкородна… Салма й се беше поклонил дълбоко, сякаш изпълняваше сложен ритуал от традициите на своя народ, а тя, която допреди миг изглеждаше отегчена и самотна, отвърна на поклона му и го хвана за ръка. А ако се вярваше на мълвата, богомолкородните не се отнасяха лековато към нищо, включително и към партньорите си.

Когато стигнаха вкъщи, завариха Стенуолд да ги чака. Усетиха аромата на лулата му още от входа, затова надникнаха през вратата на кабинета. Той седеше в любимото си кресло, богомолска направа с мека тапицерия и изящна дърворезба, пушеше и гледаше в огъня.

— Чичо? — повика го Че. — Аз… ние мислехме, че вече си си легнал.

— Влизайте. И двете — покани ги Стенуолд, без да сваля поглед от пламъците в камината. — Другата половина от „Великолепните“ с вас ли е? Не, виждам, че ги няма. Тогава ще говоря с вас двете сега, а с тях ще говоря утре сутрин.

— Става въпрос за осородните, нали? — предположи Че.

— За тях, да. Тиниса, готова ли си да потеглиш с мен за Хелерон утре?

— И да пропусна Игрите? — отвърна, без да мисли, тя, после добави: — Ами, да, сигурно бих могла…

— Събери си нещата. Малко багаж, много оръжие. — В гласа на Стенуолд звънтеше напрежение. — Чаках с години… а сега всичко става изведнъж. Ама и аз съм един „танцьор“.

Тиниса разбираше какво има предвид Стенуолд, но тонът му никак не й хареса. Паякородните наричаха „танц“ негласната политика, която дърпа конците в управлението на един град. Канеше се да го разпита, да изкопчи повече информация, но тази едничка дума я спря. Положението очевидно беше сериозно и не търпеше отлагане. Обърна се и тръгна към стаята си на горния етаж.