Град на изгубени души
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на изгубени души». Краткое содержание книги:
превъзмогнала.
— Донеси няколко кърпи от банята — нареди Джослин. — Трябва да спрем кървенето.
Залитайки, Клеъри се изправи и почти слепешком отиде в малката облицована с плочки
баня. Откачи сивата хавлия, която висеше на вратата и се върна в дневната. Джослин
подкрепяше главата на Люк с една ръка, а в другата държеше мобилен телефон. Когато
Клеъри се приближи, тя пусна телефона и взе кърпата. Сгъна я надве и я притисна към
раната върху гърдите на Люк. Пред очите на Клеъри крайчетата на сивата тъкан започнаха
да се напояват с кръв.
— Люк — прошепна тя. Той не помръдна, лицето му имаше ужасен сивкав цвят.
— Обадих се на глутницата — каза Джослин, без да я поглежда, и Клеъри си даде сметка, че
не й бе задала нито един въпрос за Джейс и Себастиан, нито пък защо двамата с Джейс се
бяха появили от стаята й и какво бяха правили там. Цялото й внимание бе насочено към
Люк. — Имат няколко членове, които патрулират наблизо. Веднага щом дойдат, се махаме
оттук. Джейс ще се върне за теб.
— Не можеш да си сигурна… — думите едва излизаха през свитото гърло на Клеъри.
— Мога — прекъсна я Джослин. — Валънтайн се върна за мен след петнайсет години.
Всички мъже от рода Моргенстърн са такива. Никога не се отказват. Той ще дойде за теб.
Джейс не е Валънтайн. Ала думите замряха върху устните на Клеъри. Искаше да коленичи,
да вземе ръката на Люк в своите, да я стисне и да му каже, че го обича. Вместо това си
спомни допира на Джейс в стаята й и не го стори. Тя беше виновна. Не заслужаваше да
утешава Люк. Нито себе си. Заслужаваше болка и угризения.
Откъм верандата се разнесе шум от стъпки и гласове. Джослин рязко вдигна глава.
Глутницата.
— Клеъри, иди и си събери нещата. Вземи каквото ще ти трябва, но не повече, отколкото
можеш да носиш. Няма да се върнем в тази къща.
6
Никое оръжие на този свят
Подранили ситни снежинки се сипеха като пух от оловносивото небе, докато Клеъри и
майка й бързаха по „Грийнпоинт Авеню” навели глави срещу бръснещия вятър, долитащ
откъм Ийст Ривър.
Джослин не бе казала нито дума, откакто бяха оставили Люк в изоставения полицейски
участък, който служеше за щаб на глутницата. Всичко бе станало като на сън — глутницата,
пренесла своя водач там, комплекта за първа помощ, Клеъри и майка й, мъчейки се да
зърнат Люк, докато вълците сякаш бяха затворили редиците си срещу тях. Клеъри знаеше
защо не могат да го откарат в мунданска болница, но въпреки това бе невъобразимо трудно
да го оставят в онази стая с варосани стени, която им служеше за лечебница.
Не ставаше въпрос за това, че вълците не ги харесваха, просто годеницата на Люк и нейната
дъщеря не бяха част от глутницата и никога нямаше да бъдат. Клеъри се бе огледала за Мая,
съюзник сред върколаците, ала нея я нямаше. Най-сетне Джослин я бе изпратила да чака в
коридора, тъй като стаята беше препълнена, и Клеъри се бе свлякла на пода, прегърнала
раницата в скута си. Беше два часът сутринта и тя никога не се бе чувствала толкова
самотна. Ако Люк умреше…
Почти не помнеше живота си без него. Именно благодарение на него и на майка си знаеше
какво е да те обичат безрезервно. Един от първите й спомени бе как Люк я вдига, за да я
настани върху удобния клон на ябълковото дърво във фермата му на север. В лечебницата
той хъхреше мъчително, докато третият в глутницата, Бат, отваряше комплекта за първа
помощ. Хората хъхрят, когато издъхват, припомни си Клеъри. Не можеше обаче да се сети
какво бе последното, което бе казала на Люк. Не трябваше ли да можеш да си спомниш
какво е последното, което си казал някому, преди той да умре?
Най-сетне Джослин излезе от лечебницата с изтощен вид и й подаде ръка, за да й помогне да
стане.
— Той… — започна Клеъри.
— Стабилизираха го — отвърна майка й и се огледа наоколо. — Трябва да вървим.
— Къде? — слиса се Клеъри. — Мислех, че ще бъдем тук, с Люк. Не искам да го оставяме.
— Нито пък аз. — Джослин бе категорична. Клеъри се замисли за жената, която бе обърнала
гръб на Идрис и всичко, което някога бе познавала, и си бе тръгнала, за да започне нов
живот сама. — Но не можем да доведем Джейс и Себастиан тук. Не е безопасно за
глутницата и за Люк. А това е първото място, където Джейс ще те потърси.
— Тогава къде… — започна Клеъри, но се досети още преди да довърши и затвори уста.
Къде отиваха напоследък винаги, когато се нуждаеха от помощ?