Град на изгубени души

Клеъри веднага разпозна гласа. Беше майка й.

Без да си даде труда да погледне към Джейс, тя изскочи от стаята, втурна се по коридора и

връхлетя в просторната дневна. До дългия плот, който я делеше от кухнята, стоеше Джослин

по анцуг и раздърпана тениска и с коса, вдигната в небрежен кок. Очевидно бе дошла в

кухнята, за да си вземе нещо за пиене — в краката й лежеше строшена чаша, а водата бавно

попиваше в сивия килим.

И последната капчица кръв се бе отцедила от лицето й и то имаше цвета на бял пясък.

Взираше се в другия край на стаята и още преди да обърне глава натам, Клеъри вече знаеше

какво гледа.

Сина си.

Себастиан се бе облегнал на стената, близо до вратата, а ъгловатото му лице бе напълно

безизразно. Притворил очи, той наблюдаваше Джослин през миглите си. Стойката и

цялостното му излъчване го караха да изглежда сякаш бе слязъл от снимката на

седемнайсетгодишния Валънтайн, която Ходж им бе показал.

— Джонатан — прошепна Джослин.

Клеъри още стоеше като вцепенена, когато Джейс дотича от коридора, огледа сцената пред

себе си и се закова на място. Лявата му ръка беше върху колана с оръжията, дългите му

пръсти — на сантиметри от дръжката на една от камите, ала Клеъри знаеше, че може да я

извади само за секунди.

— Сега се наричам Себастиан — заяви братът на Клеъри. — Реших, че не искам да задържа

името, което сте ми дали ти и баща ми. И двамата ме предадохте, затова колкото по-малко

неща ме свързват с вас, толкова по-добре.

Водата от счупената чаша в краката на Джослин бавно се разливаше в тъмен кръг. Джослин

пристъпи напред, а изпитателният поглед на очите й обхождаше лицето на Себастиан.

— Мислех, че си мъртъв — прошепна тя. — Мъртъв. Видях как костите ти се превръщат в

пепел.

Себастиан я гледаше, присвил черните си очи.

— Ако беше истинска майка — заяви той, — добра майка, щеше да знаеш, че съм жив.

Веднъж чух някой да казва, че майките носят със себе си ключа към душите ни през целия си

живот. Ала ти изхвърли моя.

От гърлото на Джослин се откъсна задавен звук. Облягаше се на плота за опора и на Клеъри

й се искаше да изтича при нея, но краката й сякаш бяха залепнали за пода. Каквото и да се

случваше между брат й и майка й, то нямаше нищо общо с нея.

— Не ми казвай, че не се радваш поне мъничко, задето ме виждаш, майко. — Макар думите

му да бяха умоляващи, гласът му бе съвършено равнодушен. — Не съм ли всичко, което би

могла да искаш от един син? — Той разпери ръце. — Силен, красив, същинско копие на

добрия стар татко.

Джослин поклати глава; лицето й бе посивяло.

— Какво искаш, Джонатан?

— Онова, което искат всички — отвърна Себастиан. — Онова, което ми се полага. В случая

— наследството на Моргенстърн.

— Наследството на Моргенстърн е единствено кръв и разруха — каза Джослин. — Тук няма

никой от това семейство. Нито аз, нито дъщеря ми. — Тя изпъна рамене. Ръката й все още