Град на изгубени души
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Реликвите на смъртните #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на изгубени души». Краткое содержание книги:
стискаше кухненския плот, ала Клеъри видя как в изражението на майка й се завръща
някогашният огън. — Ако си отидеш още сега, Джонатан, няма да кажа на Клейва, че си
идвал. — Очите й се стрелнаха към Джейс. — Нито пък ти. Ако разберат, че работите
заедно, ще убият и двама ви.
Клеъри инстинктивно застана пред Джейс, който погледна над рамото й към Джослин.
— Нима те е грижа дали съм жив? — попита Джейс.
— Грижа ме е какво би причинила смъртта ти на дъщеря ми — отвърна Джослин. — А
Законът е суров… твърде суров. Онова, което се е случило с теб… кой знае, може би има
начин да бъде поправено. — Погледът й отново се върна върху Себастиан. — Но за теб,
Джонатан, вече е твърде късно.
И тя вдигна ръката, с която стискаше кухненския плот. Между пръстите си държеше
кинжала на Люк. Сълзи блестяха по бузите й, ала хватката й бе сигурна.
— Изглеждам точно като него, нали? — каза Себастиан, без да помръдне. Сякаш едва
забелязваше ножа. — Като Валънтайн. Затова ме гледаш по този начин.
Джослин поклати глава.
— Изглеждаш така, както си изглеждал винаги, от мига, в който те видях за първи път. Като
демонско изчадие. — Гласът й бе пропит с болка. — Толкова съжалявам.
— За какво?
— Задето не те убих, когато се роди — каза тя и излезе иззад плота, въртейки кинжала в
ръка.
Клеъри се напрегна, но Себастиан дори не трепна. Тъмните му очи проследиха майка му,
която се приближаваше към него.
— Това ли искаш? Да умра? — Той разпери ръце, сякаш се канеше да я прегърне, и пристъпи
напред. — Давай тогава. Убий собствения си син. Няма да ти попреча.
— Себастиан — намеси се Джейс и Клеъри го изгледа невярващо. Наистина ли бе
разтревожен?
Джослин направи още една крачка напред. Ножът в ръката и се бе превърнал в размазано
петно, толкова бързо се движеше. Когато най-сетне спря, връхчето му бе насочено право в
сърцето на Себастиан, който и този път не помръдна.
— Направи го — меко каза той и наклони глава на една страна. — Ала способна ли си?
Имаше възможност да ме убиеш, когато се родих. Но не го стори. — Той понижи глас. —
Може би си разбрала, че не съществува родителска обич, която да не е безусловна. Може би,
ако ме обичаше достатъчно, би могла да ме спасиш.
За миг двамата, майка и син, се взряха един в друг, леденозелени и въгленовочерни очи се
срещнаха. В ъгълчетата на устните си Джослин имаше остри линии, които ги нямаше преди
две седмици, готова бе да се закълне Клеъри.
— Преструваш се — гласът на Джослин трепереше. — Не чувстваш нищо, Джонатан. Баща
ти те е научил да симулираш човешките емоции така, както можеш да научиш папагал да
повтаря думи. Папагалът не разбира какво казва, нито пък ти. Ще ми се… о, Господи, ще ми
се да не беше така. Ала…
Кинжалът описа мълниеносна изчистена дъга. Съвършено премереният замах би трябвало да
я забие между ребрата му, така че острието да потъне в сърцето му. Така и щеше да стане,
ако Себастиан не бе реагирал по-светкавично и от Джейс — обърна се и отскочи назад, така
че оръжието остави само незначителна драскотина върху гърдите му.
Все още до Клеъри, Джейс рязко си пое дъх и тя се обърна да го погледне. Върху ризата му
се бе появило червено петно, което бързо нарастваше. Той го докосна и пръстите му
поаленяха. Ние сме свързани. Нарани го и ще пролееш моята кръв.
Без да се замисли, Клеъри се втурна напред, хвърляйки се между майка си и Себастиан.
— Мамо! — ахна тя. — Спри.
Джослин все още държеше кинжала, без да откъсва очи от Себастиан.
— Клеъри, махни се.
Себастиан се разсмя.
— Колко трогателно! Малката сестричка защитава големия си брат.
— Не защитавам теб. — Клеъри не сваляше очи от лицето на майка си. — Всичко, което се
случва на Джонатан, се случва и на Джейс. Разбираш ли, мамо? Убиеш ли го, Джейс също ще
умре. Вече е ранен. Мамо, моля те.
Джослин все още стискаше ножа, ала по лицето й се беше появило колебание.
— Клеъри…
— Мили Боже, колко неловко — отбеляза Себастиан. — Интересно ми е да видя как ще
разрешите този проблем. В крайна сметка, нямам причина да си ходя.
— Всъщност — разнесе се глас откъм коридора, — имаш.
Беше Люк — бос, облечен с дънки и стар пуловер. Беше разчорлен и без очилата си
изглеждаше някак по-млад. На рамото си бе опрял пушка с рязана цев и се бе прицелил
право в Себастиан.
— Това е помпа „Уинчестър”, дванайсети калибър. В глутницата я използваме, когато