Бдение
- Автор: Макман Лиза
- Серия: wake #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент Прес
- ISBN: 978-954-641-020-7
- Переводчик: Валентина Донкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Бдение». Краткое содержание книги:
Тя старателно пази своята тайна, докато не открива, че е привлечена от едно затворено момче, чиито мрачни съновидения загатват за болезнено минало и мистерия, която Джейни трябва да разбули. Но сега на нея й е много по-трудно, защото за пръв път е не само свидетел на нечий кошмар. Тя е и участник…
Награди и отличия за „Бдение“:
Книга на годината на Американската библиотечна асоциация
Награда на Международната читателска асоциация
Номинация за наградата „Гейтуей Рийдърс“
Награда „Ейбрахам Линкълн“, мастър лист
Награда на YALSA, Тийнс Топ 10
Бестселър на „Ню Йорк Таймс“
Награда „Сибил“, финалист
Хванал я е натясно.
И го знае.
Джейни се подсмихва кисело, победена.
— Ама че си копеле.
— Кога? — настоява той. — Обещавам с цялото си сърце, че ще ти бъда домашен елф до края на живота си, ако не успея да дойда навреме на уговореното място. — Навежда се напред и повтаря: — Обещавам. — После показва с два пръста знака на победата.
Звънецът бие.
Стават.
Тя не отговаря.
Кабъл заобикаля масата и нежно я притиска до стената. Устните му потъват в нейните.
Той има вкус на мента.
Тя не може да спре пеперудите в стомаха си.
Той се отдръпва и докосва бузата, косата й.
— Кога? — шепне Кабъл настойчиво.
Тя се прокашля и примигва. После казва:
— С-с-след училище става.
Грабват чантите си и тичат. Докато се промъкват през вратата на кабинета по политически науки, той мушва протеинова вафла в ръката й.
Тя сяда на чина си и я оглежда. Повдига вежда към него от другия край на стаята.
— Протеини — чете по устните му. Той имитира с жестове движенията на щангист.
Тя се разсмива на глас.
Отваря я.
Скришом си отхапва, докато учителят не гледа.
Не е толкова вкусна, колкото сникърса.
Но става.
По физическо играят бадминтон.
— Наблюдавам те — изръмжава той, докато сменят полетата. — Да не си посмяла да се изнижеш без мен.
Тя му се усмихва кокетно.
След часовете Джейни излиза от съблекалнята, оглежда се и тръгва към паркинга. Той чака между двете коли. От косата му се стичат капки вода, по краищата й висят миниатюрни ледени късчета.
— Аха! — казва Кабъл заплашително, като я вижда, сякаш току-що е провалил плановете й за бягство.
Тя поглежда въпросително.
— Накъде, сънчо?
Кабъл се колебае.
Стиска челюсти в размисъл.
— У нас — казва накрая. — Ти водиш.
Тя замръзва. Стомахът й се свива в спазъм.
— Онзи, дето… — преглъща шумно.
Той примижава срещу бледата слънчева светлина и прочита въпроса в гласа й.
— Не се тревожи, Джейни. Той е мъртъв.
Най-дългият ден
Още е 5 декември 2005
15:00
Джейни навлиза неуверено в алеята на Кабъл. Той паркира зад нея, изскача от колата, измъква раницата си и много внимателно затваря вратата. Чува се меко солидно изщракване.
— Обожавам този звук — казва той меланхолично. — Както и да е. След мен.
Отваря паянтовата врата на гаража. Тя скърца и скрипти. Светва лампата и хваща Джейни за ръката. Гаражът е подреден. Мирише приятно, на сено и бензин. Отстрани, до вратата, която води към къщата, е закачен скейтбордът му. Тя се усмихва и плъзва ръка по него.
— Помниш ли? — казва. — Беше много мило. Не бях планирала да ходя пеша до вкъщи онази вечер.
— Как бих могъл да забравя? Нали тогава заби дръжката на вратата на салона в стомаха ми.
— Ти ли беше?
Кабъл се усмихва снизходително.
— Разбира се.
Влизат.
Къщата е малка. Чиста. Овехтяла.
Стряска се, когато вижда кухнята. Била е там и преди, в съня му. Масата. Столовете.
— Господи! — прошепва тя. Вдига глава към тавана. Вентилаторът. Обръща се и поглежда към мястото, където би трябвало да е входната врата. Оттам обикновено влиза мъжът на средна възраст. Всичко й е познато. Пуска раницата на пода, стисва очи и покрива лице с длани.
Той докосва раменете й.
Обгръща я с ръце.
Гали косата й.
Шепне в ухото й:
— Няма го. Това е само сън. Никога не се е случвало. Никога.
Думите му я успокояват. Тя вдишва дъха му. Ръцете й се спускат от лицето й и намират раменете, гърдите му. Докосва ги едва, пита се има ли белези под ризата си. Случил ли се е наистина онзи сън. Тогава той целува врата й и тя се поддава, обръща глава, за да намери устните му със своите, проследява челюстта му с върховете на пръстите си и го целува с устрем. Езиците им се вплитат трескаво, те се притискат един в друг, с треперещи тела, като две изплашени изгубени жадни деца, жадни да бъдат докосвани, да бъдат прегръщани от някой, който и да е; всеки, който изглежда достатъчно познат, достатъчно безопасен, достатъчно силен да ги спаси. Дишат тежко. Шумно. Напрегнати до скъсване.