Куртоазни новели-ле

Разказаното тук било се случило край Сен Мало, в един стар град. Там двама смели и силни рицари живели; [10] със чест и доблест всепризната те славели се из страната. Единият от тях бил женен за знатна дама с несъмнени достойнства: умна и красива [15] приветлива и отзивчива97. А вторият бил млад ерген… И той бил храбър и почтен, ала богатства не пестял и на живот се бил отдал. [20] Но влюбил се, и то не в друга, а във законната съпруга на своя най-добър съсед. След увещания безчет, най-сетне дамата не само [25] в ответ приела любовта му, но пламнала и тя самата от страст все още непозната. Било пределно важно тази любов във тайна да се пази, [30] и те се криели добре, та никой да не разбере, че тегли ги любовен грях. Туй не било проблем за тях, защото всъщност ги деляла [35] една стена с мазилка бяла. Те можели да си говорят, щом си прозорците отворят, а щом се леко наведат, подаръци да разменят. [40] Така приятно им било, че сякаш нищо не могло да им попречи… Но, за жалост, възможност нямали изцяло да си принадлежат, защото [45] била следена тя и злото все дебнело ги… И все пак се радвали, че има как, макар и малко отдалече, да си говорят сутрин, вечер, [50] без да събуждат подозрения с интимните си отношения. Тъй, под властта на любовта, заварила ги пролетта: горите вече се развили, [55] полята се раззеленили, цветята бързо разцъфтели и птичките в леса запели. Когато се обичат двама, за любовта си мислят само. [60] Така бил рицарят увлечен по нея, че от друго вече съвсем не се интересувал. И в нейната душа бушувал стремежът й неустоим [65] да вижда рицаря любим. Дорде мъжът й спял в кревата, а в свода греела луната и озарявала нощта, палто намятала си тя [70] и към прозореца по навик отивала, без да се бави, че там очаквал я в томление и със голямо нетърпение любимият й — дълго тук [75] стояли те един до друг, защото тез любовни срещи били най-свидното им нещо. Но не могло туй поведение да не събуди подозрение; [80] мъжът, ядосан, я попитал къде по цели нощи скита: — Защо на тоя свят живее тоз, който не е чул как пее с глас нежен славеят в нощта! — [85] отвърнала веднага тя. — Затуй ще продължавам още да слушам песните му нощем.         Мъжът й своя гняв прикрил с усмивка хитра и решил [90] да хване славея в капан и тъй да бъде обуздан среднощният певец. Веднага разпоредил да се наслагат по кестените и леските, [95] в градината и край стените кафези, клопки… Щом се хванал немирният свирец в капана, слугите го занесли жив на господаря си ревнив. [100] Той при съпругата си влязъл със славея в ръка и казал, усмихвайки й се превзето: — Аз хванах този славей, дето не ви оставяше да спите. [105] Сега ще се успокоите… От днес той няма да смущава съня ви нощем.                                 Тя тогава от смут небивал пребледняла и от мъжа си пожелала [110] да й даде горката птица. Той стиснал малката главица, с такава злост я извъртял, че славеят тозчас умрял. В бездушието си злодеят [115] телцето хвърлил върху нея и с кръв опръскал я там, гдето от болка свило се сърцето на дамата. А щом мъжът излязъл, тя до свойта гръд [120] телцето мъничко допряла, неутешимо заридала и взела да проклина тези, които клопки и кафези заложили във всеки кът [125] с цел славея да уловят. — Ах, — стенела жаловно тя, — каква беда ме сполетя! От днес нататък няма как любимия да виждам пак. [130] Защо туй зло на нас се случи? Дали той няма да заключи, че аз за любовта нехая? Добре ще бъде да узнае, че има за това причина. [135]         И тя на малък плат коприна със златни букви, със старание му избродирала послание98, в платчето славея обвила, на свой слуга се доверила, [140] той бързо рицаря открил, от дамата го поздравил, предал му тази ценна пратка и го осведомил накратко за случилото се с жената. [145] От скръб се сгърчила душата на рицаря… Покрусен бил, но се съвзел и наредил ковчеже да му се направи от злато, не от разни сплави, [150] и да го украсят с опали, със диаманти и с корали. Ковчежето било стъкмено и в него той телцето тленно прибрал — от всички други вещи [155] най-скъпото за него нещо.