Сянката на планината

— И си сключила някакво споразумение с нея?

— Не. Тогава й дадох шанс. Аз я обичах. Знаеш колко лесно бе да я заобича човек, като я

погледне. Но тя не се промени. Затова седнахме с нея в „Каяни" и й казах, че те обичам и не

искам тя да те оскърбява повече.

— А тя какво каза?

— Съгласи се да ти даде свобода. Не беше влюбена в теб, но страшно много те

харесваше. Каза, че искала да го направи лека-полека, а не просто ей тъй изведнъж да

изчезне.

— Ти си ни разделила с Лиса? — попитах, извън равновесие от внезапно нахлулата

истина. — Сериозно?

— Не точно — въздъхна тя. — Още виждам лицето й, като я заварих на леглото. Помня

какво й казах: „Ако не кажеш истината и продължиш да го оскърбяваш, аз ще те спра."

— И си го казала сериозно? Въпреки че я обичаше?

— На всяка вечеря, на която си ходил с Лиса през онази последна година — каза тя

тихо, — си вечерял с нейни любовници, съпруг и съпруга понякога. И само ти от цялата маса

не си го знаел. Съжалявам.

— Тя много излизаше и никога не съм я разпитвал. А аз много отсъствах и не можех да й

кажа къде съм ходил или каква контрабанда съм вкарвал. Била е в беда, но тогава не го

осъзнавах.

— Не беше в беда — тя беше бедата. Онзи ден в „Каяни", когато се съгласи да не те

мами повече, след това ми се пусна.

— Сериозно? — разсмях се.

— Да, мамка му! Такава си беше. Красива, откачена и харесвана от всички.

— Такава си беше.

— Знаеш ли, първоначално те мислех за наивен. Но ти не си. Ти си доверчив и аз обичам

това в теб. Обичам да ми се доверяват. Доверието е любимият наркотик за душата. За мен

значеше толкова много, че ти не се отказа от мен. За мен беше по-важно да го постигнем

разделени, имайки си доверие, отколкото ако го бяхме постигнали заедно. Разбираш ли ме?

— Мисля, че да. Но оттук нататък сме заедно във всичко, Карла.

— Оттук нататък сме заедно във всичко — повтори тя и се притисна към мен.

— И наистина си ме следила през цялото това време?

— Следях те. Ти не напусна града, макар да казваше, че имаш такива намерения.

— Не можех. Не и докато ти си тук.

Срещу нас на тротоара пред „Любов и вяра" хората се смееха и шегуваха. Сканирах

улицата за евентуални заплахи, забелязах всеки джебчия, наркодилър и рекетьор, навъртащ се

около тълпата. Беше спокойно: незаконно спокойно.

— Никога на никого ли не си казвала какво ти е казала Лиса — че убийството е било

поръчано от Мадам Жу?

— Пазех го в тайна, докато му дойде времето. Сега Кавита го знае и ще поддържа близки

връзки с Мадам Жу, докато вземе бележника й. А после ще запознае Мадам Жу със своята

малка приятелка, кармата.

Мадам Жу и Кавита! Това ми приличаше на монета с две страни ези, създадена, за да

навреди, независимо на коя страна ще се падне.