Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
ножниците и ги хвърлих един по един в морето.
Карла ги гледаше как профучават във въздуха. Най-доброто ми мятане, помислих си аз, а
после морето ги погълна. Постояхме, загледани във вълните.
— Какво се случи, Шантарам?
— Не знам точно.
Подадох й картичката с мандалата янтра, дадена ми от Дев.
— Като си свалих фланелката, тази рисунка беше на гърдите ми. Почти едно към едно, изрисувана с кръвта на Салар.
— Смяташ, че е знак, така ли? — попита тя.
— Ами… Аз… аз си задавах същия въпрос и после си порязах ръката с моя нож.
Просто… мисля, че приключих с това. Шантава работа. Не съм религиозен.
— Но си човек на духа.
— Не съм. Наистина не съм, Карла.
— Такъв си, но просто не го знаеш. Това е едно от нещата, които най-много обичам в
теб.
Пак се умълчахме и се заслушахме във вълните — така шумоли вятърът в листака на
дърветата.
— Ако мислиш, че ще хвърля и аз пистолета си — наруши мълчанието тя, — не си
познал.
— Дръж си го — разсмях се. — Колкото до мен, аз приключих. От днес нататък, ако не
мога да се справям с голи ръце, значи го заслужавам. Пък и нали имаш пистолет, а с тебе сме
неразделни.
Тя поиска да се приберем по дългия път, макар че бяхме капнали от умора — така и
направихме.
След като покарахме достатъчно дълго, за да добие нова представа за мен, по-
различния, се върнахме в „Амритсар" и измихме от себе си и последната прашинка
съмнение. Заварих я да пуши джойнт на същия онзи балкон, който оставихме преди час, облечена в същия син халат.
— Като хвърляше в морето, може да си уцелил някоя риба по главата с ножовете — каза
тя.
— Рибите са като тебе, бебчо. Доста са бързи.
— Онова, дето го направи с ножовете… Сериозно ли беше?
— Имам най-сериозното намерение да опитам.
— Тогава и аз съм с теб. — Тя ме целуна по лицето. — Докрай.
— Дори и ако това ни накара да напуснем Бомбай?
— Най-вече ако напуснем Бомбай.
Тя дръпна завесите, за да скрие деня и съблече халата, за да се огледа в огледалото от
Стария дом на стила на Ахмед. И то, и тя бяха прекрасни. Пусна някакъв фънк на уредбата си
и заизвива ръце и бедра на морска сирена. Притиснах я към себе си. Тя обви с ръце шията ми
и се залюля пред мен.
— Да излудеем малко — каза тя. — Според мен си го заслужаваме.
ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ЛЮБОВТА И ВЯРАТА също като надеждата и справедливостта са съзвездия сред
безкрая на истината. Те винаги притеглят тълпи. В кафенето „Любов и вяра" във вечерта на
откриването се събраха толкова много превъзбудени любители на кафето, че Ранвей ни се
обади да отидем малко по-късно, защото само любовта и вярата не можеха да ни гарантират
места.
Намерихме Дидие в „Лео" — двама келнери едновременно го обсипваха радостно с
обиди и го обслужваха точно както си му е редът. В бара кипеше страшно оживление. Хората
с жизнерадостна непоколебимост се смееха на всичко и крещяха без всякакъв повод. Голяма
веселба, но трябваше да ходим другаде.
— Само за по едно! — примоли се Дидие. — В „Любов и вяра" не предлагат алкохол. Да
сте чували за такова нещо?!
— Само по едно. — Карла се настани до него. — И нито една приумица повече.
— Келнер! — провикна се Дидие.
— Да не си въобразяваш, че си единственият жаден клиент тука? — тросна се Сладура и
цапна парцала на масата.
— Носи пиенето бе, тъпак! — озъби му се Дидие. — Имам вечерен час!
— Аз пък имам да си живея живота! — провлачи Сладура в отговор и се помъкна.
— Дидие, поздравления! — казах. — Върнал си нещата към нормалния им ход. Не съм
виждал Сладура по-вкиснат.
— Какво друго са поздравленията — наду се той, — ако не нещо, което трябва да се
връща с лихвите?
— Дидие, Лин е невъоръжен и гол пред света — обади се Карла. — Тази сутрин си
изхвърли ножовете в морето.
— Морето ще ги изхвърли отново на брега — отвърна Дидие. — То така и не може да
преживее, че сме изпълзели на сушата. Помни ми думата, Лин. Морето е ревнива жена, но не
чаровница.
Един мъж идваше към нашата маса с нещо увито. Беше Викрант, ножарят, и за миг ме
парна чувство за вина, че неговите превъзходно изработени инструменти, моите ножове, лежат в плитчините на морето.